Джефри Дивър - Дванайсетата карта

— „Галоус“… става дума за някаква бесилка.

— За много бесилки. В множествено число е.

— Има ли друга информация?

Купър погледна електронната страница на историческото дружество.

— Има карта от 1872 година.

Картата се показа на монитора. Райм забеляза, че кварталът е обхващал доста голям район. Имаше няколко обширни имения, собственост на магнати и финансисти от стари нюйоркски фамилии, а също стотици по-малки къщи и кооперации.

— Гледай тук, Линкълн — възкликна Купър и посочи картата близо до Сентрал Парк. — Това е твоята къща, където се намираме сега. Тогава е имало блато.

— Много интересно — саркастично измърмори Райм.

— В последните години името се споменава единствено във връзка с обновяването на архивите на Санфордската фондация, онази стара къща на Осемдесет и първа.

Райм си спомни голямата викторианска сграда до хотел „Санфорд“ — украсена с орнаменти, мрачна постройка, подходяща за затвор.

Купър продължи:

— Управителят, Уилям Ашбъри, произнесъл реч на церемонията. Споменал колко много се е променил Горен Уестсайд през годините, откакто се е наричал Галоус Хайтс. Но само толкова. Нищо конкретно.

„Твърде много несвързани факти“ — размишляваше Райм. В този момент компютърът на Купър изпиука, знакче се е получило електронно писмо. Техникът го прочете и погледна колегите си:

— Слушайте. Става дума за „Илюстрован седмичник за цветнокожи“. Писмото е от уредника на библиотеката към колежа „Букър Т. Уошингтън“ във Филаделфия. Имали са пълна колекция с всички броеве на списанието, но…

— „Имали“? — изръмжа Райм. — „Имали“?

— Миналата седмица хранилището е изгоряло.

— Какво се е установило при разследването? — поинтересува се Сакс.

— Не е имало разследване. Пожарът е възникнал случайно. Една крушка се пръснала и запалила някакви хартии. Няма пострадали.

— Случаен пожар, дрън-дрън. Някой го е подпалил. Уредникът има ли предложение къде можем да…

— Точно смятах да продължа.

— Е, продължавай, де!

— В колежа има практика да сканират всичко от архива и да го съхраняват на електронни файлове.

— Предусещам добри новини, Мел? Или блъфираш?

Купър натисна няколко клавиша. Махна към екрана:

— Ето… 23 юли 1868 година, „Илюстрован седмичник за цветнокожи“.

— Не мога да повярвам. Хайде, чети, Мел. Но преди това ми кажи дали господин Сингълтън се е удавил в Хъдсън или не.

Купър въведе някаква команда, намести очилата си, наведе се напред и обяви:

— Ето. „Позор. Престъплението на един бивш роб. Ветеранът от Гражданската война Чарлз Сингълтън позорно предава каузата на народа си.“

Самата статия гласеше:

— „Във вторник, 14 юли, Нюйоркският съд издаде заповед за арестуване на Чарлз Сингълтън, бивш роб и ветеран от Гражданската война по обвинения, че е откраднал значителна сума в злато и други ценности от Националния фонд за образование на бивши роби на Двайсет и трета улица в Манхатън, Ню Йорк.

Господин Сингълтън се измъкнал от полицейската шайка, блокирала целия град, и властите предположили, че е избягал в Пенсилвания, където сестрата на съпругата му живее със семейството си.

Рано сутринта в четвъртък обаче, на 16-ти, той е бил забелязан от един полицай, докато отивал към пристанището.

Започнало преследване, в което се включили десетки полицаи и ирландци от квартала, подтикнати от чувството за граждански дълг (и обещаната сума от пет долара за онзи, който спре престъпника). Беглецът се опитал да се измъкне между копторите около реката.

Пред бояджийницата на Двайсет и трета улица господин Сингълтън се препънал. Един конен полицай го настигнал и за малко да го залови, но престъпникът се изправил и позорно продължил да бяга.

Измъкнал се от преследвачите, но само временно. Един чернокож търговец го видял от магазина си и го заклел да спре в името на правосъдието. Изтъкнал, че знае за престъплението на господин Сингълтън и го обвинил, че опозорява народа си. Будният гражданин, Уокър Лоукс, хвърлил тухла по господин Сингълтън с намерението да го повали. Беглецът обаче се дръпнал навреме, заявил, че е невинен, и продължил да бяга. Бившият роб бил заякнал от работа в една ябълкова градина и бягал със светкавична бързина. Господин Лоукс насочил полицията след него и край доковете на Двайсет и осма улица, близо до фериботния терминал, пътят му бил пресечен от други бдителни блюстители на реда. Там той спрял, изтощен, и се облегнал на рекламната табела на «Шуърсуифт експрес». Тогава детективът, който го преследвал вече два дни, капитан Уилям П. Симс, го призовал да се предаде и насочил пистолета си към него.