Джефри Дивър - Дванайсетата карта

— Чудя се дали Чарлз е доживял да види отменянето му — замислено отбеляза Сакс. — Сигурно не би му харесало.

Джинива сви рамене:

— Едва ли има значение. Сигурно си е помислил, че е временно отменяне.

— Надеждата крепи човека — измърмори Райм.

— Така е. — Джинива погледна надраскания си часовник. — Трябва да се връщам на работа. Тоя Уесли Гоудс… Ненормалник. Никога не се усмихва, дори не те гледа в очите… Поне веднъж да си беше подстригал брадата…

Вечерта Райм и Сакс лежаха един до друг и гледаха лунния сърп. Беше толкова тънък, че би трябвало да е съвсем блед, но през замърсения въздух на града изглеждаше златист като слънцето.

В такива моменти понякога разговаряха, понякога — не. Тази вечер мълчаха.

На перваза отвън нещо се размърда. Сигурно соколите-скитници, които гнездяха пред прозореца. Мъжки, женска и две малки. Понякога гостите на Райм питаха дали си имат имена.

— Сключили сме споразумение — отговаряше той. — Те не ми измислят име и аз не ги кръщавам. Така ни е добре.

Една от птиците надигна глава и закри луната. Със Стойката си излъчваха мъдрост. Както и заплаха. Бяха смъртоносни — възрастните соколи нямаха естествени врагове и връхлитаха върху плячката си с повече от 200 километра в час. Птицата се сниши и застина неподвижно. Бяха активни през деня, нощем спяха.

— Какво си мислиш? — попита Сакс.

— Хайде утре да идем на концерт. Има матине — така се наричат представленията в ранния следобед. В Линкълновия център.

— Кой свири?

— „Бийтълс“, Елтън Джон, Мария Калас, няма значение. Искам да смутя хората с инвалидната количка… Не ме интересува кой свири. Просто искам да изляза. Не ми се случва често напоследък.

Той изви главата си и докосна с устни косата ѝ. Сакс се сгуши до него.

Райм стисна ръката ѝ.

Сакс също стисна неговата.

— Знаеш ли какво можем да направим? — предложи съзаклятнически. — Да си занесем храна отвън. Вино, пастет, сирена. Нещо френско.

— Да, можем да обядваме и там, но уискито им е под всякаква критика. И е безбожно скъпо. Можем…

— Райм!

Сакс рязко се надигна.

— Какво има?

— Какво направи преди малко?

— Приех предложението ти да си вземем храна отвън…

— Не ме будалкай.

Тя трескаво запали лампата. С черни шорти, сива фланелка, разрошена рижа коса и широко отворени очи, приличаше на студентка, която изведнъж си е спомнила, че утре има изпит.

Райм присви очи.

— Много е ярко. Защо трябваше да светваш?

Сакс се втренчи в него.

— Ти… ти раздвижи ръката си!

— Май да.

— Дясната ръка! Никога не си можел да я движиш.

— Странна работа.

— Все отлагаш изследванията, а през цялото време си знаел, че можеш да я движиш.

— Не знаех. Досега. Не съм се и опитвал. Страхувах се, че няма да мога. Затова престанах да мисля за това. — Той сви рамене. — Но промених решението си. Навих се да пробвам, но исках да сме сами, без доктори, без машини.

„Но и да не съм сам“ — добави мислено.

— И не ми каза!

Тя го плесна по ръката.

— Това не го усетих.

Засмяха се.

— Удивително е, Райм — прошепна тя и го прегърна. — Ти успя. Наистина успя.

— Пак ще се опитам.

Райм погледна Сакс, после — дясната си ръка. Съсредоточи се. След миг пръстите му потрепнаха. Сетне, като новородено жребче, дясната му ръка преодоля петте сантиметра до нейната и я стисна за китката.

Очите ѝ се насълзиха от радост и тя се засмя.

— Нещо да кажеш? — попита той.

— Значи ще продължиш с упражненията?

Райм кимна.

— Да уредим ли за утре час при доктор Шърман?

— Може. Освен ако не изникне нещо. Напоследък съм доста зает.

— Задължително ще насрочим изследвания — заяви Сакс.

Загаси лампата и се притисна до него. Райм усещаше присъствието ѝ, макар че не чувстваше допира.

Умълчаха се и Райм се втренчи в тавана. Дишането на Сакс стана по-равномерно. Изведнъж той се намръщи. Нещо гъделичкаше гърдите му. Отначало си помисли, че е отразена болка. После се уплаши, че получава пристъп на дисрефлексия. Даде си сметка обаче, че е нещо съвсем друго и не е свързано с нервите, мускулите или вътрешните органи. Като истински учен Райм се замисли за чувството, което изпитваше. Можеше да го сравни с онова, което видя върху лицето на Джинива при срещата им с адвоката на банката. С онова, което Чарлз Сингълтън изразяваше в писмата си.

Изведнъж Линкълн Райм осъзна какво чувства — гордост. Гордееше се с постижението си, както се гордееше Джинива със своя прадядо. Тази вечер се беше изправил пред невъзможното. Нямаше значение, че е успял да помръдне ръката си, постижението му бе друго — той най-после се почувства пълноценна личност. Точно както го описваше Чарлз Сингълтън. Осъзна, че нищо — нито политиците, нито сънародниците ти, нито собственото ти безполезно тяло — не може да те направи три пети човек. Ти сам определяш дали си пълноценен или не и какъв живот ще живееш.