Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Джинива бе напуснала „Макдоналдс“; в свободното си време работеше в кантората на Уесли Гоудс като момче за всичко. Помагаше и за основаването на фондацията

„Чарлз Сингълтън“, която щеше да разпредели парите от споразумението с банката между наследниците на бившия роб. Не се беше отказала от плановете да избяга в Лондон или Рим, но Райм все по-често я чуваше да говори разпалено за правата на дискриминираните жители на Харлем: чернокожи, латиноамериканци, мюсюлмани, жени или бедняци.

Също така активно работеше по проект с кодовото название „да спася приятелката си“, за който Райм също не знаеше нищо; в това отношение главна съветничка ѝ беше Амелия Сакс.

— Искам да ви покажа нещо — каза момичето и извади пожълтял лист, изписан с познатия му вече почерк на Чарлз Сингълтън.

— Ново писмо, а? — попита Сакс.

Джинива кимна и внимателно разгъна листа.

— Леля Лили се свързала с един роднина от Медисън. Изпратил ѝ разни неща, които намерил в мазето. Картонче за отбелязване на книги, очилата на Чарлз. И десетина писма. Исках да ви покажа това. — Очите ѝ грейнаха и тя добави: — Писано е през 1875 година, след затвора.

— Я да видим.

Сакс монтира листа на скенера и след миг текстът се появи на няколкото монитора в лабораторията. Полицайката се приближи до Райм, прегърна го през рамото и двамата се загледаха в близкия екран.

Мила Вайълет,

Надявам се, че си прекарваш добре при сестра си и Джошуа и Елизабет се радват, че могат да си поиграят с братовчедите си. Трудно мие да повярвам, че Фредериккойто беше едва на девет, когато го видях за последен път — сега е висок колкото баща си.

Със задоволство мога да ти съобщя, че в скромната ни къщичка всичко е спокойно. С Джеймс цяла сутрин рязахме ледени блокове на реката и ги складирахме в зимника под дървени стърготини. След това газихме около час в снега, за да огледаме една овощна градина, която се предлага за продан. Цената е висока, но мисля, че продавачът ще се съгласи на моето предложение. Малко се усъмни, защото съм чернокож, но когато му предложих да платя веднага, без да искам квитанция, тутакси омекна.

Твърдата валута винаги отваря врати, всякакви врати.

Изпита ли същия трепет като мен от новината, че вчера нашата страна е приела Закона за гражданските права̀? Обърна ли внимание на подробностите? Законът гарантира на всички хора без оглед на цвета им равноправен достъп до странноприемниците, транспорта, театрите и други обществени места. Какъв съдбовен ден за Каузата! Точно за този закон си кореспондирах толкова често с Чарлз Съмнър и Бенджамин Бътлър миналата година и мисля, че много от идеите ми са залегнали в него.

Както можеш да се досетиш, новината ме накара да си спомня за ужасните събития отпреди седем години, когато ни откраднаха градината в Галоус Хайтс и несправедливо ме вкараха в затвора.

Сега, седнал пред камината в скромната ни къща, това нещастие ми се струва като отдавна забравена приказка. Също както кървавите битки във войната и робството във Вирджиния изглеждат като отдавна отминал кошмар.

Може би в сърцето има само едно място за отчаяние или надежда и ако това място е заето с едното, другото потъва в забрава. Тази вечер съм изпълнен само с надежда.

Сигурно си спомняш, че преди години се зарекох да направя всичко, за да престанат да ме смятат за три пети човек. Предвид как все още ме гледат и как постъпват към мен и нашия народ, мисля, че този момент още не е настъпил. Смея обаче да твърдя, че вече ме смятат поне за девет десети човек (Джеймс се разсмя, когато му го казах на вечеря). Все още се надявам, че ще видим времето, когато ще ни смятат за пълноценни личности. Ако не ние, Джошуа и Елизабет със сигурност ще го доживеят.

Сега, мила моя, ти пожелавам лека нощ и подготвям урока си за утре.

Спокойни сънища на теб и децата ни, съкровище. С нетърпение чакам завръщането ви.

С обич, Чарлз.

Кротън на Хъдсън, 2 март 1875 година

— Дъглас и другите май са му простили за грабежа — отбеляза Райм. — Или са повярвали в невинността му.

— За какъв закон става дума? — попита Сакс.

— За Закона за гражданските права от 1975 година — обяви Джинива. — Забранява расовата дискриминация в хотели, ресторанти, влакове, театри… всички обществени места.

— Поклати глава. — Не е издържал дълго. През осемдесетте години на деветнайсети век Върховният съд го обявява за противоконституционен. След това в продължение на петдесет години не е приет нито един федерален закон за защита на гражданските права.