Джефри Дивър - Дванайсетата карта

— Не! — избухна Коул. — Няма да стане!

— Госпожица Сетъл дори е твърде умерена в исканията си. Има основания да се смята, че без имота на прадядо ѝ вашата банка е щяла да фалира още през шейсетте години на деветнайсети век. Това ѝ дава право да претендира за всичките ви активи. Не смятаме обаче да повдигаме такъв иск. Госпожица Сетъл не желае акционерите на банката да претърпят такава загуба.

— Колко щедро — измърмори другият адвокат.

— Решението е нейно. Аз я съветвах да поиска всичко.

Коул се наведе напред:

— Слушайте какво, защо не си отворите очите? Нямате никакви основания. Най-малкото, давността е изтекла. Искът изобщо няма да стигне до съдебна зала.

— Забелязали ли сте, как хората винаги започват с най-слабия си аргумент? — измърмори Райм. — Извинявайте за прекъсването.

— Колкото до давността — отбеляза Гоудс, — при тези обстоятелства тя никога не е влизала в сила, тъй че имаме основания да заведем иск за възвръщане на справедливостта.

Адвокатът бе обяснил на Райм, че в някои случаи давността може да се продължи за неограничен период, ако ответникът е прикривал престъпление, за което жертвата не е знаела или не е могла да заведем иск — например ако съдът и прокуратурата са съдействали на престъпника, както бе в случая със Сингълтън. Гоудс изтъкна този аргумент пред опонентите си.

— Каквото и да е сторил Хайрам Санфорд — заяви Коул, — то няма нищо общо с клиентите ми, сегашната банка.

— Проследихме как се е предавала собствеността на банката от „Хайрам Санфорд банк енд тръст лимитид“, основана върху фермата на Сингълтън. Санфорд е използвал банката като прикритие… За ваш лош късмет — добави Гоудс самодоволно, доколкото бе възможно за човек, който никога не се усмихва.

Коул не се предаваше:

— Какво доказателство имате, че имотът е щял да остане в семейството? Този Чарлз Сингълтън е можел да продаде фермата за 500 долара и да изчезне.

— Имаме доказателства, че е смятал да запази имота за наследниците си. — Райм се обърна към Джинива: — Какво пишеше в писмата му?

Момичето не се нуждаеше от записки:

— В едно писмо до жена си той споменава, че няма намерение да продава фермата. Цитирам: „Искам земята да остане са сина ни и неговите наследници; в занаятите и търговията има подеми и спадове, финансовите пазари са несигурни, но земята е дар Божи. Някой ден нашата ферма ще ни спечели уважение в очите на онези, които не ни зачитат. Тя ще е спасението на нашите деца и децата на техните деца.“

Райм с удоволствие влезе в ролята си на водещ:

— Помислете само как ще реагират съдебните заседатели. Няма да остане нито един непросълзен.

Коул гневно се наведе към Гоудс:

— О, разбирам каква е работата. Изкарвате я жертва, а всъщност ни изнудвате. Представяте го като компенсация за робството. Съжалявам, че Чарлз Сингълтън е бил роб. Съжалявам, че той, баща му или който и да е друг от предците му е докаран насила в тази страна. — Махна, сякаш пропъждаше муха, и погледна Джинива. — Драга госпожице, това е било преди цяла вечност. Моят прадядо е починал от туберкулоза, но аз не съдя въглищните мини в Западна Вирджиния, за да печеля лесни пари. Вие и другите като вас трябва да приемете действителността и да живеете като нормални хора. Ако хвърляхте същите усилия…

— Стига — прекъсна го Хенсън и двамата с помощничката му предупредително изгледаха адвоката.

Коул стисна устни и се облегна назад.

— Съжалявам, не исках да прозвучи така. Казах „другите като вас“, но нямах предвид…

Гледаше Уесли Гоудс, но Джинива заговори:

— Господин Коул, аз съм на същото мнение. Напълно споделям виждането на Фредерик Дъглас, който е казал: „Човек може да не получава всичко, за което работи, но трябва да заслужи всичко, за което му плащат“. Не искам лесна печалба.

Адвокатът я погледна с недоумение. След няколко секунди сведе очи. Джинива продължи:

— Разговарях за Чарлз с баща си. Научих доста за него. Например че дядо му е бил от племето йоруба и е продаден в робство във Вирджиния. Бащата на Чарлз е починал на четирийсет и две години, защото за господаря му е било по-евтино да си купи друг, по-млад роб, отколкото да го лекува от пневмония. Майка му е била продадена на една плантация в Джорджия, когато Чарлз бил на дванайсет, и той повече не я видял. Но знаете ли какво? Аз не искам компенсация заради тях. Не. Нещата са много по-прости. Нещо, което Чарлз е обичал, му е било отнето. Готова съм на всичко, стига престъплението да бъде наказано.