Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Коул измънка още нещо за извинение, но като професионалист не можеше да се откаже толкова лесно от защитата на клиентите си. Погледна Хенсън и продължи:

— Радвам се, че мислите така и сме готови да ви дадем компенсация за действията на Ашбъри, но този иск за собствеността… Няма да стане. Дори не е сигурно, че имате законови основания да повдигнете такова дело. С какво ще докажете, че сте наследница на Чарлз Сингълтън?

Линкълн Райм помръдна пръста си върху контролното устройство под ръката си и важно се приближи с количката до масата.

— Не е ли време да се запитате какво правя аз тук?

Настъпи тишина.

— Както можете да се досетите, рядко излизам. Защо ще бия толкова път?

— Стига, Линкълн — смъмри го Том.

— Добре, добре. Да говорим по същество. — Погледна болногледача. — Доказателство А.

— Какво доказателство? — попита Коул.

— Това беше шега. — Райм се обърна към Джинива: — Дай писмото.

Тя извади от раницата си фотокопие на едно от писмата и го постави на масата.

Представителите на банката го погледнаха.

— Това от писмата на Сингълтън ли е? — попита Хенсън.

— Хубав почерк — отбеляза Райм. — Тогава това е било нещо важно. Не като сега, когато всеки пише на компютър и може само да драска… Извинете, няма да се отклонявам повече от темата. Ето какво: помолих един приятел, Паркър Кинкейд, да сравни всички съществуващи документи, писани от Чарлз Сингълтън, включително в архивите на Вирджиния. Паркър е бивш служител на ФБР, специалист по почерци. Той официално потвърди, че този документ е писан от Чарлз Сингълтън.

— Добре — съгласи се Коул. — Писмото е негово и какво от това?

— Джинива, какво казва Чарлз?

Тя кимна към писмото и цитира по памет:

— „При все това сълзите ми (които ще видиш засъхнали върху хартията) са не от физическа болка, а от разкаяние за нещастието, което причиних на всички нас.“

— Върху оригиналното писмо има няколко петна — обясни Райм. — Анализирахме ги и открихме лизозим, липокаин и лактоферин — белтъци, които заедно с други вещества и разбира се, вода, се съдържат в човешките сълзи… Знаете ли например, че съставът на сълзите е различен, ако са пролети от болка или от душевно страдание. Тези сълзи… — кимна към листа -… са били причинени от дълбоки емоции. Мога да го докажа. Предполагам, че съдебните заседатели ще се трогнат и от този факт.

Коул въздъхна:

— Провели сте ДНК-тест, който доказва родството с госпожица Сетъл.

Райм сви рамене:

— Елементарно.

Хенсън погледна Коул, чиито очи шареха между писмото и записките му. Директорът на банката се обърна към Джинива:

— Един милион. Веднага ще ви издам чек, ако подпишете официален отказ от търсене на отговорност.

— Госпожица Сетъл е решена да изиска цялата сума, с която е ощетен родът на господин Сингълтън, в полза на всички наследници, не само собствена. — Гоудс хладно погледна директора. — Сигурен съм, че предложението ви не беше отправено само към нея и не смятате умишлено да пренебрегнете правата на другите наследници.

— Не, не, разбира се. Нека обсъдим проблема в съвета на директорите. Ще измислим нещо изгодно и за двете страни.

Гоудс прибра книжата в чантата си и обяви:

— Ще внеса иска след две седмици. Ако решите доброволно да учредите фонд в полза на ищците, потърсете ме на този телефон.

Остави визитната си картичка на масата.

Когато излизаха, Коул измънка:

— Джинива, почакайте, моля ви. Вижте, съжалявам за онова, което казах. Наистина. Беше… неуместно. Наистина ви съчувствам, на вас и прадядо ви. Във взаимна полза е да уредим нещата между нас. Господин Гоудс ще ви каже колко дълго може да се проточи такъв процес и колко скъпо може да излезе. — Усмихна се. — Имайте ми доверие. Ние сме на ваша страна.

Тя го изгледа хладно:

— Битките, които водим, са същите, просто по-трудно определяме кой е врагът.

Обърна се и излезе.

Адвокатът явно нямаше представа какво има предвид.

„Може би това потвърждава думите ѝ“ — замисли се Райм.

Понеделник сутринта есенният въздух бе прозрачен и студен като лед.

Джинива се връщаше от посещение при баща си в Презвитерианската болница и отиваше на училище. Беше написала доклада си за „Завръщане в Харлем“. Книгата се оказа сравнително добра (макар че тя все още предпочиташе Октавия Бътлър; тая жена умееше да пише!) и Джинива бе доста доволна как се е справила.

Най-готското беше, че написа доклада си на компютър — в лабораторията на Райм; Том ѝ показа как. За малкото компютри в училище имаше толкова желаещи, че с голям късмет можеше да се доредиш за петнайсет минути; и дума не можеше да става да пишеш цял доклад. За да намери материали за проучването си, бе достатъчно да минимизира прозореца на текстообработващата програма и да влезе в Интернет. Истинско чудо. При други обстоятелства работата щеше да ѝ отнеме дни, а така я свърши за часове.