Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Отиде до близкия уличен телефон и набра централата на университета.

— Колумбийски университет.

— Професор Матърс, моля.

— Момент.

След малко от слушалката се чу мъжки глас с лек негърски акцент.

— Професор Матърс?

— Да.

Ашбъри се представи като Стийв Мейси, писател от Филаделфия. Обясни, че в момента провежда проучване в Лимановата библиотека — филиал на Колумбийския университет, специализирана по социология и журналистика. (Санфордската фондация хвърляше много пари по такива библиотеки и учебни заведения. Ашбъри бе участвал в благотворителни коктейли там и можеше да опише мястото, ако се наложи.)

Каза, че от един библиотекар чул, как Матърс се занимава с историята на Ню Йорк от деветнайсети век, особено периода непосредствено след Гражданската война. Осведоми се дали е вярно.

Професорът се засмя изненадано:

— Съвършено вярно. Знаете ли защо се смея? В момента тук има ученичка, която се интересува от тези проблеми.

Слава Богу. Момичето бе още там. Проблемът можеше да се реши веднъж завинаги.

Ашбъри каза, че е донесъл много материали от Филаделфия. Дали би било интересно за професора и ученичката?

Матърс отвърна, че ще го приеме на драго сърце, благодари му за интереса и попита кога ще му е удобно да намине.

Навремето седемнайсетгодишният Били Ашбъри бе допрял нож до бедрото на възрастен собственик на магазин и му напомни, че е пресрочил плащането на таксата си за закрила. Заплаши, че ако не плати веднага, ще нареже крака му на толкова места, с колкото дни е закъснял. Тогава гласът му бе спокоен като сега:

— Довечера ще пътувам, но мога да се отбия сега. Ако нещо ви интересува, можете да го преснимате. Имате ли ксерокс?

— Да.

— След няколко минути съм при вас.

Ашбъри затвори. Увери се, че предпазителят на пушката е вдигнат, взе кутията и тръгна към сградата сред малките вихри есенни листа, понесени от студения вятър.

— Господин професоре?

— Вие ли сте Стийв Мейси?

Професорът носеше раздърпана папийонка и вълнено сако; бюрото му бе претрупано с книги и документи.

— Да, аз съм.

— Аз съм Ричард Матърс. А това е Джинива Сетъл.

Хилавото момиче, с черна кожа като самия професор, го погледна и кимна. Втренчи се любопитно в кутията. Беше толкова малка. Щеше ли да е в състояние да я убие?

Той се замисли за сватбата на дъщеря си на вилата, за мерцедеса, който искаше да подари на жена си, за членството си в голфклуба „Огъста“. За планираните вечери в „Л’Етоал“, който наскоро бе получил три звезди в класацията на „Ню Йорк Таймс“.

Нямаше място за колебание.

Ашбъри остави кутията на пода. За негово облекчение, бяха сами в кабинета. Той се ръкува с Матърс.

„Мамка му“ — ядоса се. Можеха да свалят отпечатъците му от кожата на жертвата. След като ги убие, трябваше да избърше дланите на професора. (Спомни си думите на Бойд: „В този занаят всичко трябва да е по правилата, иначе отпадаш“.)

Ашбъри се усмихна на момичето, но не се ръкува с него. Огледа кабинета.

— Извинете ме за бъркотията — рече Матърс.

— И при мен не е по-подредено — засмя се Ашбъри.

В стаята бе пълно с книги, списания и купища разпечатки. На стената имаше няколко дипломи. Оказа се, че Матърс не е преподавател по история, а по право. При това известен. Имаше негови снимки с Бил Клинтън и бившия кмет Джулиани.

Това също събуди някои угризения, но те не можеха да променят решението. Ашбъри не се притесняваше, че след като излезе оттук, в стаята ще има два трупа.

Побъбриха си няколко минути. Ашбъри приказваше мъгляво за учебните заведения и библиотеките във Филаделфия, но не спомена нищо конкретно за интересите си. Стараеше се той да води разговора.

— С какво се занимавате? — обърна се към професора.

Матърс кимна на Джинива, която обясни, че се интересува от съдбата на свой прадядо, Чарлз Сингълтън.

— Много странно — сподели. — Полицията смяташе, че има връзка между него и някои престъпления, които бяха извършени наскоро. Оказа се, че грешат. На всички ни обаче е любопитно да разберем какво се е случило с него. Но засега не можем да открием никаква информация.

— Да погледнем какво сте ни донесли — рече Матърс и разчисти една масичка до бюрото си. — Ще отида да донеса стол.

Сега беше моментът. Сърцето на Ашбъри се разтуптя по-силно. Спо̀мни си как острието се забиваше в плътта на магазинера. Ашбъри дори не чуваше писъците му.

Спо̀мни си с цената на колко труд е стигнал дотук.