Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Ашбъри стана, излезе от кабинета и с богато украсения асансьор слезе на долния етаж. Излезе на „Бродуей“ и се обади по уличен телефон. („Никога не използвай личния си телефон, дори мобилния. Само автомати“ — учеше го Томсън.)

Поиска номера от служба „Справки“ и телефонира.

— Днес не е на училище. Ще дойде в понеделник.

— Аха, вкъщи ли е?

— Изчакайте малко.

Заместник-директорът пак заговори с някого. „Хайде, де…“ — нервничеше Ашбъри.

— Според един учител днес трябва да е в „Колумбия“, подготвя курсова работа.

— В университета ли?

— Да. Потърсете професор Матърс. Съжалявам, но не знам малкото му име.

Заместник-директорът звучеше нервно и за да не се обади в полицията, Ашбъри каза небрежно:

— Най-добре да се свържа с полицаите, които я охраняват. Благодаря все пак.

— Няма защо, дочуване.

Ашбъри затвори и се огледа. Искаше да научи само адреса ѝ, но сега се получи по-добре. Заместник-директорът не се изненада, когато спомена за охраната, значи още я пазеха. Трябваше да го има предвид.

Ашбъри бързо измисли план. Телефонира в Колумбийския университет и научи, че приемното време на професора е между един и шест часа.

Колко време щеше да стои Джинива? Надяваше се да е цял ден; предстоеше му много работа.

В 16:30 часа Уилям Ашбъри караше беемвето си през Харлем и се озърташе. Не гледаше на това място с расови или културни предразсъдъци. Виждаше само неизчерпаемите му възможности. Ашбъри преценяваше хората според способността им да се издължават навреме — по принцип и лично към него — и да си плащат наема или ипотечните вноски за жилищата, собственост на Санфордската банка. Дали длъжникът е чернокож, латиноамериканец или бял, дали е наркопласьор или работи в рекламна агенция… нямаше никакво значение. Важното бе всеки месец да си плаща вноската.

Той зави по оживена търговска улица и заоглежда уличните търговци. Това не му вършеше работа. Банкерът продължи да търси. Последната задача за деня бе най-трудна и трябваше да я свърши най-бързо. След като тръгна от кабинета си в „Санфордската фондация“, той мина през вилата си в Ню Джърси и взе ловната си двуцевка. В гаража отряза цевите — удивително трудна задача, за което отидоха шест ножовки. Сега оръжието бе дълго само четирийсет и пет сантиметра. Банкерът хвърли отрязаните цеви в езерцето зад къщата и се огледа. Замисли се, че след дипломирането си във „Васар“ голямата му дъщеря ще се омъжи на тази тераса.

Постоя малко, загледан в отражението на слънцето в студените, сини води. След това зареди срязаната пушка, сложи в колата кутия патрони и ги покри със стари книги, вестници и списания. Идеалният реквизит; професорът и Джинива нямаше да имат възможност да погледнат на дъното на кутията.

Облечен с неподхождащи си яке и костюм, с пригладена назад коса и евтини очила (най-добрата дегизировка, която намери), Ашбъри премина по моста „Джордж Вашингтон“ в Харлем и сега търсеше последния си реквизит за представлението.

Аха, ето…

Банкерът спря и слезе от колата. Приближи се до уличен търговец и си купи куфия — мюсюлманска шапчица. Арабинът го изгледа удивено. Ашбъри взе шапчицата (носеше ръкавици, пак благодарение на Бойд) и се върна в колата. Клекна и се престори, че проверява гумата си. Отърка шапчицата в тротоара около една телефонна кабина, откъдето всеки ден минаваха безброй хора. По шапката щяха да полепнат пръст и други частици — в най-добрия случай няколко косъма — които допълнително да заблудят полицията за терористичната връзка. Отърка вътрешната страна на шапката в телефонната слушалка, за да полепнат още частички за евентуален ДНК-тест. Хвърли шапката в кутията при пушката, книгите и списанията, качи се в колата и потегли към Колумбийския университет в Морнингсайд Хайтс.

Лесно намери старата сграда, в която се намираше кабинетът на Матърс. Отпред беше спряна патрулна кола; зад волана седеше полицай и внимателно оглеждаше улицата. Аха, наистина я пазеха.

Е, щеше да се справи. Беше оцелявал и при по-сериозни ситуации — по улиците на Южна Филаделфия и в залите на Уолстрийт. Най-важна беше изненадата.

Той продължи по улицата, зави зад сградата и спря. Слезе и се огледа. Да, можеше се промъкне през главния вход, докато полицаят зяпа на друга страна.

Колкото до бягството… имаше и заден изход. На приземния етаж имаше два прозореца. Ако ченгето се затичаше към постройката, когато чуе изстрелите, Ашбъри можеше да го застреля през тях. Във всеки случай, щеше да има достатъчно време да подхвърли куфията и да избяга, преди да дойдат други полицаи.