Джефри Дивър - Дванайсетата карта

„Промяна на посоката…“

След няколко минути, които му се сториха цяла вечност, телефонът отново иззвъня.

Представиха се набързо. Бившият надзирател Халбърт Пепър говореше с провлачен акцент, в сравнение с който Джей Ти Бошан звучеше като чист англичанин.

— Май ще мога да ви помогна.

— Кажете.

— Ами преди пет години имахме един колега при осъдените на смърт, дето отговаря на описанието. Имаше болни очи и свиреше като фурия. По онова време тъкмо се пенсионирах, ама поработихме няколко месеца заедно.

— Как се казва?

— Томсън Бойд.

Пепър обясни:

— Бойд е нашенско момче. Баща му беше сондьор…

— На нефтените кладенци?

— Да. Майка му не работеше. Нямаха други деца. Бойд е имал нормално детство, доколкото знам. Все говореше за родителите си, обичаше ги. Много се грижеше за майка си, на която след едно торнадо ѝ ампутирали ръката, крака или нещо такова. Много я обичаше. Разправяха, че веднъж едно хлапе ѝ се подигравало. Бойд го заплашил, че ще му пъхне змия в леглото, ако не се извини. Така и направил.

След училище и две години в колеж работил известно време във фирмата на баща си, но направили големи съкращения и го уволнили. Баща му също. Времената бяха лоши, не можел да си намери работа тук и се преместил в друг щат. Не знам къде. Постъпил като надзирател в затвор. Станал някакъв проблем, екзекуторът им се разболял или нещо такова. Както и да е, Бойд трябвало да го замести. Опичането минало толкова добре…

— Извинете. Екзекуцията на електрическия стол минала толкова добре, че го назначили за постоянно. Задържал се известно време, но започнал да се мести от щат в щат, защото го търсели. Станал специалист. Толкова добре познавал стола…

— Електрическия стол ли?

— Да, като стария Спарки при нас. Станал известен. Бил специалист и по отровния газ, зареждал безупречно камерата. Умеел да връзва и примка за обесване, а в САЩ малко хора имат разрешително за тоя занаят, вярвайте ми. Тук се отвори място за екзекутор и той веднага се премести. Преминахме на смъртоносни инжекции, като на много други места, и той се ошлайфа и в тая област. Четеше литература, за да отговаря на противниците на тоя метод. Някои твърдят, че от химикалите боли. Аз лично мисля, че това са разни плачльовци демократи, дето нищо не разбират. Помия. Така де, тука…

— Да говорим за Бойд — нетърпеливо го прекъсна Райм.

— Да, пардон. Та значи, той се връща и всичко тръгва по мед и масло. Никой не му обръщаше внимание. Дори не го забелязвахме. Викаха му „Безличния Джо“. После обаче нещо стана. Нещо се промени. След известно време започнаха да стават странни неща.

— Какви?

— След всяка екзекуция ставаше все по-странен. Все по-разсеян и по-разсеян. Чаткате ли? Сякаш умът му беше другаде. Ето един пример; нали ви казах, че много обичаше родителите си, идеално се разбираха. Един ден баща му, майка му и леля му загинаха в катастрофа, а на Бойд дори не му мигна окото. Мамка му, дори не отиде на погребението! Човек би си помислил, че е било от шока, ама не. Той си дойде на работа както обикновено. Всички се чудеха какво прави тук. До следващата екзекуция имаше два дни. Можеше да си вземе отпуск. Ама той не искаше. Каза, че щял да отиде на гроба им друг път. Не съм убеден, че изобщо е стъпил там.

Все повече се сближаваше със затворниците, даже прекадено. Аз се въздържам. Не е полезно. Престана да общува с колегите си и все се мотаеше около осъдените. Наричаше ги „моите хора“. Понякога пренощуваше в стаята за екзекуции. Говорят дори, че веднъж седнал на стария електрически стол, който се пази тук в нещо като музей. Само за да види какво е усещането. Заспал. Представете си, да заспиш на стола.

Някой го попитал какво е усещането. Той отговорил, че не било никакво. Чувствал се „малко изтръпнал“. През последните години много го повтаряше. Че се чувствал изтръпнал.

— Казахте, че родителите му загинали? Той в тяхната ли къща живееше?

— Май да.

— Сега някой живее ли там?

Телефонът на тексасците също бе свързан с високоговорител и Джей Ти Бошан се намеси:

Сега ще проверим. — Размени няколко думи с някого и пак се обади: — След няколко минути ще ви кажем, господин Райм.

— Можете ли да проверите дали има роднини в района?

— Разбира се.

— Казахте, че много си подсвирквал, нали, господин Пепър? — попита Сакс.

— Да, и беше добър. Понякога изсвирваше по нещо на осъдените, преди да ги екзекутира.