Джефри Дивър - Стоманена целувка

— Не се боя. Получих договора от адвоката ми и го прегледах. Вижда ми се добър. Каква цена искаш? Имам малко пари. Наследих ги от майка си, когато тя почина…

— Съжалявам.

— Благодаря. Преговарям и с две банки. Сега стигнахме до същината. За цената. Ще се пазарим малко и съм сигурен, че ще стигнем до споразумение.

— Разбира се. Плащаш колкото поискам и се споразумяваме. — Виторио говореше полушеговито, полусериозно. Това беше бизнес.

Ник се облегна назад и уверено заяви:

— Преди да продължим нататък, трябва да ти кажа нещо.

— Добре.

— Лежал съм в затвора.

Вито се наведе напред и внимателно се вгледа в него, сякаш току-що беше казал, че кожата му е найлонова.

Ник продължи да го гледа в очите и да се усмихва.

— Обвиненията бяха въоръжен обир и нападение. Не съм го направил. Никога не съм извършвал престъпление. Работя, за да докажа невинността си, и мисля, че ще бъда оневинен. Може да ти покажа доказателството след няколко дни, а може и да отнеме повече време. Но искрено се надявам, че ще осъществим сделката.

— Не си го направил. — Това не беше въпрос, а подкана да продължи.

— Не. Опитвах се да помогна на някого и се заплетох в системата.

— Не можеш да получиш разрешително за алкохол, а това е една трета от доходите ни.

— Адвокатът ми действа за разрешително. Смята, че ще успее. Когато ме оневинят, няма да има проблем.

— Не знам, Ник. Всичко това е ново за мен. Аз съм собственик от двайсет години. Създал съм си име.

— Да, разбирам. — Ник говореше уверено, защото се чувстваше уверен. — Но адвокатът ми каза, че мога да поискам оправдателна присъда от съда, пълно реабилитиране.

— Трябва скоро да продам ресторанта, Ник. — Вито вдигна ръце с дланите нагоре. — Имам проблеми. Здравословни. — Той огледа помещението, където имаше трийсетина редовни клиенти. Един мъж поиска сметката. Джера повика сервитьор да го обслужи. — Персоналът е проблемът. Идват и заминават и не се явяват на работа или се държат грубо с клиентите. Крадат. Трябва да ги уволниш. Ти си като баща и училищен директор едновременно. О, те се опитват да те оберат.

— Сигурен съм. Бизнес като всеки друг. Трябва да си на върха. Мислех си да те наема за консултант за известно време.

— Знам ли. Закъсах със здравето. Съпругата и дъщеря ми се грижат за мен. Тя ще се върне у дома. Голямата ми дъщеря. Трябва да си почивам повече. Има професионалисти. Консултанти.

По хранителната индустрия. Струват скъпо, но в твоя случай идеята може да е добра.

— Знам, но си помисли, Вито. С удоволствие ще ти плащам. Дори няма да е необходимо да идваш тук. Аз ще идвам при теб два пъти седмично.

— Виждаш ми се свестен, Ник. И не беше нужно да ми казваш за миналото си. Ако кандидатстваше за готвач, щях да прочета препоръките ти. Договаряме се, ти идваш да приключим сделката, а моята единствена грижа е да получа чек. Ти обаче беше откровен с мен. Но искам да ти кажа, че трябва да си помисля.

— Не очаквам друго. И, Вито, цената?

— Да?

— Колко искаш? Вероятно ще мога да платя.

— Не те бива много за търговец.

— Познавам хубавото, когато го видя. Добре, помисли си. Но може ли една услуга?

— Каква?

— Не продавай ресторанта на друг, без да ми дадеш възможност отново да защитя бизнес офертата си. Дай ми този шанс.

Джера се втренчи изпитателно в него.

— Добре. Ще ти се обадя. А, и Ник?

— Да, Вито?

— Хареса ми, че не се заигра с Хана. Малката ми дъщеря. — Той кимна към чернокосата сервитьорка с тясната униформа. — В това отношение ти събра точки. Ще си помисля, Ник. Ще го обсъдя със семейството си. Ще ти се обадя.

Двамата стиснаха ръцете си.

— А сега имам един друг въпрос, Вито.

— Разбира се, синко. Какъв?

Ник се облегна назад и се усмихна.

— Не знам, Ами.

Сакс наля черен чай и погледна озадачено майка си.

Бяха се върнали от прегледа — рентген и електрокардиограма за предстоящата след няколко дни операция — и седяха в слънчевата кухня на къщата на Амелия в Каръл Гардън. Роуз живееше и тук, и в собствената си къща на шест преки оттам. Когато трябваше да отиде на преглед, ѝ беше по-лесно да остане тук, тъй като лекарят ѝ и болницата, където щяха да ѝ поставят байпас, бяха наблизо. И щеше да се възстановява тук след операцията.

— Не знам за Ник. — Роуз взе сувенирната чаша от Нюйоркската полиция и добави мляко в чая си. Амелия допиваше кафето си от „Старбъкс“. Хладко, както го обичаше Ник. Тя го притопли и седна срещу Роуз.