Джефри Дивър - Стоманена целувка

Ето защо Хеди протегна ръка надолу и щракна превключвателя.

И после, само за да провери, Джо пак включи електричеството. Нищо. Изключи го, хвана диска с лявата си ръка, задържа го неподвижно и започна да отвинтва винтовете, с които дискът беше прикрепен за вала. Радваше се, че е взел досадните предпазни мерки. Хрумна му, че ако машината случайно се включи, не само ще загуби пръстите на лявата си ръка, но внезапното завъртане може да смаже дясната.

Две хиляди оборота в минута.

След пет минути обаче острието беше сменено благополучно. Хеди включи електричеството и се приготви да среже първата дъска.

Нямаше съмнение в ефикасността на циркуляра, който много улесняваше живота на дърводелците. От друга страна, Хеди трябваше да признае, че не очаква с нетърпение да прекара следващите няколко часа, като сменя дискове и реже дъски за лабиринта.

Истината беше, че проклетият циркуляр го плашеше адски много.

Сервитьорката флиртуваше с него.

Ник предположи, че тя е на около тридесет и пет години. Имаше хубаво лице със сърцевидна форма, черна като катран коса, завързана стегнато на опашка, с къдрици, които само чакаха да се измъкнат. Униформата ѝ беше тясна, плътно прилепнала за тялото. С дълбоко изрязано деколте. Това беше нещо, което Ник щеше да промени, ако стане собственик на ресторанта. Искаше персонал, който би се харесал на семейства. Въпреки че дъртаците в квартала сигурно си падаха по гледката, която предлагаше Хана.

Той ѝ се усмихна, но не по начина, по който правеше тя, а учтиво и официално, и попита за Виторио. Хана отиде някъде, върна се и каза, че той ще дойде след няколко минути.

— Седнете и изпийте още едно кафе. — Тя пак кокетничеше.

— Черно, моля. С едно кубче лед.

— Ледено кафе?

— Не. Горещо кафе, но с едно кубче лед вътре.

Ник седна в сепарето до прозореца, където го заведе Хана, и огледа заведението. Видя му се хубаво. Веднага го хареса. Щеше да махне протрития линолеум, да свали тапетите и да боядиса стените. Може би в тъмночервено. Помещението имаше много прозорци и добро осветление и цветът нямаше да го затъмни. Щеше да намери стари пейзажи на Бруклин, ако може.

Ник обичаше квартала. Хората не знаеха, че Бруклин е бил самостоятелен град до 1898 година, когато е бил погълнат и станал част от Ню Йорк. Всъщност Бруклин е бил един от най-големите градове в страната (и все още беше най-големият градски район). Ник смяташе да намери и гравюри на брега и на Проспект Парк. И може би портрети на известни бруклинчани. Уолт Уитман. Определено трябваше да има негов портрет. „Когато минавах покрай Бруклин с ферибота“, стихотворението. Е, добре, щеше да намери и гравюра на ферибот. Бащата на Амелия, който също беше от Бруклин, му беше казал, че Джордж Вашингтон и колониалните войски са се сражавали тук с британците (но загубили битката и отстъпили към Манхатън благодарение на замръзнала река). Джордж Гершуин. Предполагаше се, че Марк Твен е кръстил героя си Том Сойер на пожарникар герой от Бруклин. Ник щеше да намери портрети на всички тях. Може би рисунки с мастило. Те бяха страхотни. Класика.

Но нямаше да окачи портрета на родения тук Ал Капоне.

Някой се приближи до него и Ник стана.

— Виторио Джера — каза дебел мъж със смугла кожа и болнав вид. Костюмът му беше твърде широк и Ник се запита дали ресторантът не се продава заради влошеното здравословно състояние на собственика. Вероятно. Косата на Виторио беше прошарена, а прическата му — безупречна.

— Ник Карели.

— Италианец. Откъде е семейството ви?

— От Флетбуш, Бруклин.

— Ха!

— Дошли са отдавна. От Болоня — добави Ник.

— Имаме италиански блюда в менюто.

— Чух, че лазанята ви е хубава.

— Така е — отговори Джера. — Но яли ли сте някога лоша лазаня?

Ник се усмихна.

Сервитьорката донесе кафето.

— Нещо за теб? — обърна се тя към Виторио.

— Не, благодаря, Хана.

Тя се обърна и тръгна.

Джера сключи набръчканите си пръсти и наведе глава.

— Е, аз съм Вито.

— Интересувам се от ресторанта ти, Вито.

— Имал ли си ресторант?

— Храня се в тях. Цял живот.

Е, през по-голямата част от живота си…

Дебелият мъж се разсмя.

— Не е за всеки.

— С това искам да се занимавам. Винаги съм искал. Квартално заведение. Хората да се застояват тук. Да общуват. Дружеска атмосфера. И каквото и да се случва с икономиката, човек трябва да яде.

— Всичко това е вярно, но се иска много работа. Усилена работа. — Джера го огледа. — Макар че не приличаш на човек, който се бои от работа.