Джефри Дивър - Стоманена целувка

— Появата му беше шок за мен. — Сакс се вгледа изпитателно в майка си, която беше с пола и блуза, чорапогащник и златна верижка на тънкия си врат. Както винаги, Роуз се беше издокарала за доктора, сякаш отиваше на църква. — Все още не съм сигурна какво да мисля.

— Как е изкарал там, в дранголника? — Роуз имаше чувство за хумор. Беше го развила на по-късен етап от живота си.

— Не говорихме за това. Нямаше причина. Вече нямаме нищо общо помежду си. Той е като непознат. Не говоря за лични неща с продавачки или с някого, когото срещна на улицата. Защо да говоря с него?

Амелия усети, че обяснява твърде много и говори твърде бързо. Роуз, изглежда, също забеляза това.

— Дано нещата за него се оправят — приключи разговора Сакс. — Трябва да отида пак при Линкълн. Не сме разследвали извършител като този досега.

— Домашен терорист ли е? Така пише във вестниците. И чу ли онзи репортаж по телевизията? Хората вече не се качват на ескалатори и асансьори. Един мъж получил инфаркт, докато изкачвал десет етажа в офис сграда в Среден Манхатън. Нямал доверие на асансьора.

— Не. Пропуснала съм го. Умрял ли е?

— Не.

Още една жертва на сметката на Неизвестния заподозрян 40.

— Какво искаш да взема за вечеря? Почакай. Сали ще идва ли?

— Тази вечер не. Ще играе бридж.

— Искаш ли да отидеш? Мога да те закарам до тях.

— Не. Не ми се ходи.

Амелия се замисли за времето, когато майка ѝ и баща ѝ бяха кралицата и кралят на кварталния бридж клуб. Какви времена бяха… Лееха се коктейли, половината пушеха като комини и играта за последните няколко ръце беше забавно абсурдна благодарение на безбожни стратегии, съчинени в алкохолно опиянение. (Амелия се радваше на тези нощни купони, защото можеше да се измъкне и да се мотае с другите хлапета в квартала и дори да се поразходи с колата или да спретне някоя гонка. По собствените си признания навремето Амелия Сакс беше лошо момиче.)

На вратата се позвъни. Тя се приближи и погледна през шпионката.

Аха.

Открехна вратата.

— Здравей — каза на Ник Карели. Гласът ѝ прозвуча предпазливо и той се усмихна нерешително.

— Минавах оттук и видях колата ти.

Амелия отстъпи назад в коридора. Той беше с черни джинси, светлосиня официална риза и морскосиньо спортно сако. За Ник Карели това беше издокарване. Носеше голяма пазарска торба и Сакс долови миризма на лук и чесън.

— Не мога да остана — каза той и ѝ подаде торбата. — Купих обяд за теб и за Роуз.

— Не се обади.

— Не. Бях наблизо. В един ресторант.

— Ами… — Сакс наведе глава. — Благодаря, но…

— Най-хубавата лазаня в града.

„Но“ не се отнасяше за храната. Амелия не беше сигурна накъде искаше да го насочи. Тя погледна торбата.

— Снощи направих пробив — заговори по-тихо Ник. — В папките, които ти ми даде. Открих следа. Човек, който, мисля, може да потвърди, че нямам нищо общо с кражбата.

— Наистина ли? Пише го в материалите от разследването? — Сакс не знаеше какво да каже. Неочакваната му поява я беше разтърсила.

— Но трябва да се разровя още. Сякаш отново съм ченге.

Амелия се намръщи.

— Ник, той замесен ли е?

— Не знам. Може би. Но както ти казах преди, използвам един приятел от училище, за да открие подробности. Той е свестен и няма криминално минало. Не е имал неприятности с властите.

— Радвам се, Ник. — Чертите на лицето ѝ омекнаха.

— Ам… Амелия, виж, майка ти тук ли е?

— Да — отговори след кратко мълчание Сакс.

— Може ли да ѝ кажа здрасти?

— Не съм сигурна, че идеята е добра. Казах ти, че тя не се чувства добре.

— Достатъчно добре съм, за да кажа здрасти, Ами — извика глас от коридора.

Те се обърнаха и видяха слабата, жилава фигура на Роуз в коридора, осветена в гръб от големите еркерни прозорци на отсрещната стена.

— Здравей, Роуз.

— Ник.

— Мамо…

— Донесъл си обяд?

— Само за вас двете. Аз не мога да остана.

— Ние не сме дами, които обядват — бавно каза Роуз и Амелия се запита дали майка ѝ ще предприеме атака, но Роуз добави:

— Ние сме дами, които вечерят . Ще го запазим за довечера. — Тя погледна емблемата на торбата. — „Виторио“. Знам го. Добър ресторант.

— Лазаня, телешко „Пиката“, салата и чеснови хлебчета.

Роуз пак погледна обемистата торба.

— Ей, Ник, къде са останалите петима, които ще дойдат да вечерят с нас?

Той се засмя. Амелия се опита да се усмихне.

— Ела в дневната. Имам сили да разговарям, но не мога да стоя права много дълго.

Роуз се обърна.