Джефри Дивър - Стоманена целувка

Дизайнерката на декорите обаче искаше лабиринт и щеше да получи лабиринт.

Хеди беше едър мъж с буйна прошарена коса. Нареди дървените парчета в последователността, в която ги беше нарязал, и сковано се изправи. Изпъшка. Той беше на шейсет и една години и се беше пенсионирал. Със съпругата му се бяха преместили тук, след като беше работил тридесет и шест години на поточна линия в Детройт. Беше страхотно да живеят близо до децата и внуците. Е, донякъде. Хеди обаче още не беше готов да окачи инструментите и зет му уреди тази работа. По принцип Джо беше шлосер механик, но беше сръчен и театърът го нае веднага за дърводелската работа по декорите. Работата много му харесваше. Имаше само един проблем — дървото тежеше много повече, отколкото преди двайсет години. Странно е как става така.

Той разгърна чертежите за лабиринта на масата, а после извади стоманена рулетка от колана си и молив, подострен със сгъваем нож, от джоба си, и ги сложи до чертежите. Намести на носа си очилата за четене и започна да разглежда схемите.

Театърът беше един от по-хубавите на Бродуей, а работилницата му определено беше сред най-добрите в Манхатън — с площ двайсет на двайсет метра, южната страна заредена с повече дърво от повечето складове за дървени материали. До западната стена бяха натрупани сандъци с гвоздеи, гайки, болтове, пружини, винтове, шайби и какво ли не още, ръчни и малки електрически инструменти, работни плотове, бои и малко кухненско пространство. В средата, монтирани на пода, бяха големите електрически уреди.

Денят беше приятен и огромните двойни врати — достатъчно грамадни, за да се внасят по-големите декори — бяха отворени към Четиридесет и шеста улица. Вътре повяваше лек ветрец, разнасящ миризми, които Хеди харесваше — газове от автомобили, парфюми, пушек от тлеещите въглени на улични сергии за ядки и претцели. Движението беше хаотично и хора, облечени във всевъзможни стилове, непрекъснато минаваха покрай вратите, движейки се във всички посоки. Джо беше започнал да се привързва към Детройт, но сега обожаваше Манхатън, въпреки че живееше в Парамъс, Ню Джърси.

Обожаваше и работата си. В хубави дни като днешния, когато вратите бяха отворени, минувачите понякога спираха и поглеждаха вътре, любопитни да видят как се правят декорите. Един от дните в живота на Хеди, в които той се бе чувствал най-горд, беше, когато някакъв човек го повика на вратата. Дърводелецът очакваше въпрос за някой инструмент или за декора, по който работеше, и се изненада, когато човекът му поиска автограф. Много му харесали декорите в новата постановка на „Кралят и аз“ и искаше Джо да подпише програмата.

Хеди стопли вода в микровълновата фурна, изсипа вътре нескафе от „Старбъкс“ и отпи от течността, докато си водеше записки какви разрези трябва да направи. Той погледна към тезгяха, за да се увери, че необходимият аксесоар е подръка — шумоизолиращи слушалки. Непременно трябваше да си ги сложи заради машината в средата на работилницата.

Големият циркуляр „Айони“ беше най-новата придобивка. Повечето работа в правенето на декори на Бродуей е дърводелска — рязане, поставяне на рамки, сглобяване и боядисване — и „Айони“ бързо се превръщаше в основния инструмент за тези задачи. Машината тежеше сто тридесет и шест килограма и имаше сферични остриета с назъбени ръбове, остри като зъби на акула. Стоманените дискове можеха да се сменят и бяха с различна дебелина, големина и форма на зъбците. По-дебелите, по-големи зъбци бяха предназначени за по-груби рамки, а по-тънките и по-фините — за довършителна работа. Зловещите дискове се въртяха с 2000 оборота в минута и пищяха пронизително като мотори на реактивен самолет.

Хеди обичаше циркуляра. Инструментът прерязваше и най-дебелото дърво, все едно разкъсваше вестник, и имаше компютърен чип, който запаметяваше настройките и размерите на последните петдесет извършени задачи.

За да нареже дъски с размери шейсет сантиметра на метър и двайсет за основата на лабиринта, Хеди взе тежко, назъбено острие от лавица на стената. Преди обаче да махне диска, поставен на „Айони“, и да го замени с друг, трябваше да изключи електрическото захранване. Машината беше свързана с електрическата инсталация на театъра, тъй като моторът ѝ, задвижван от 8 конски сили, изразходваше 220 волта и много ампери.

Производителят препоръчваше, преди да се сменят остриетата, да се изключи електричеството от главното табло, но тук, в театъра, не го правеше никой от работниците, тъй като таблото беше в мазето. Може би обаче корпорацията „Айони“ знаеше, че потребителите не винаги изключват главното табло, и затова самият циркуляр имаше два бутона за изключване. Единият беше прекъсвачът на самото устройство, а другият включваше и изключваше въртенето на диска. Беше малко неудобно да протегнеш ръка надолу, към основата на машината, да намериш прекъсвача и да го щракнеш, но Хеди нямаше да смени дисковете, без да го направи. Инструментът беше опасен като гилотина. (Той беше чул за нещастен случай, в който помощник паднал до работещ циркуляр „Айони“, и инстинктивно протегнал ръка да се подпре. Ръката му закачила острието и мигновено била прерязана между китката и лакътя. Горкият човек не почувствал болка първите десет секунди. Толкова бързо станало срязването.)