Джефри Дивър - Стоманена целувка

Сакс влезе вътре. Камбанката на вратата весело иззвъня. Посрещнаха я ухания на хубаво кафе, канела, мускатово орехче и мая.

Амелия прикова поглед в Ник Карели, който гледаше нещо на айпада си.

След малко се приближи до него и каза:

— Здравей.

— Хей. — Той стана и се вгледа в очите ѝ. Не я прегърна.

Сакс седна и сложи куфарчето на коленете си. Отбранително, така както понякога заподозрените, които разпитваше, скръстваха ръце.

— Какво ще пиеш? — попита Ник.

Той пиеше кафе без захар и сметана и Амелия си спомни едно студено неделно утро, когато двамата не бяха на работа, тя с горнище на пижама, а той — с долнището, когато направи две чаши кафе, като наля вряла вода през коничен филтър и се разнесе звук като от мачкане на целофан. Сакс започваше да пие кафето си веднага, докато Ник оставяше чашата си в хладилника за няколко минути. Обичаше го хладко, никога горещо.

— Нищо. Не мога да остана.

Разочарование ли се изписа на лицето му? Амелия се надяваше да е така.

— Нов е. — Той посочи айпада си и се усмихна.

— Много неща се промениха.

— Мисля, че съм в неизгодно положение. Не трябва ли да си на тринайсетина години, за да овладееш нещо като това?

— Това е горната граница — отвърна Сакс. Отново забеляза, че Ник изглежда добре. Дори още по-добре от предишния път. Сега не беше толкова изнурен. Раменете му вече не бяха прегърбени, а изправени. Имаше и хубава прическа. Сега изглеждаше по-добре, отколкото в младежките си дни, когато беше твърде слаб. За това помагаше и леко прошарената му черна коса. И годините — и затворът — не бяха помрачили искрящите му очи и младежкия му вид. В него винаги щеше да живее ентусиазираното момче. Навремето Амелия мислеше, че за Ник планирането и извършването на кражбата не е било толкова важно, колкото това напук на всичко да опита нещо дръзко, без да мисли за последиците. — Ето, заповядай. — Тя отвори куфарчето и му даде три дебели папки, които съдържаха общо осемстотин страници. Документацията по неговия случай и свързаните с него разследвания. Беше прегледала досието преди години — не че искаше, но не устоя. Научи, че тогава в града са действали няколко банди за кражби. Арестът на Ник беше един от седем в период от три месеца. И някои други извършители бяха ченгета. Ако Ник беше единственият крадец — и особено ако беше обжалвал присъдата — досието щеше да бъде много по-тънко. Ник бързо прелисти едната папка, усмихна се и докосна ръката ѝ.

Не пръстите ѝ. Това би било неуместно. Малко над китката. Но макар и през пластовете вълна и памук, Амелия почувства електричеството, което помнеше отпреди години. Искаше ѝ се да не го беше почувствала.

Той явно усети, че тя се скова, видя я, че отмести очи, и дръпна ръката си от ръкава ѝ.

— Трябва да внимаваш, Ник — каза Сакс. — Не трябва да общуваш с никого, който има криминално досие. Надзорникът ти го е казал.

— Ако някой може да ми помогне и има риск, или дори ако само изглежда, че е замесен в нещо, ще използвам посредник, приятел, за да се свърже с него, обещавам.

— Непременно го направи.

Амелия стана.

— Сигурна ли си, че нямаш време за бърза вечеря?

— Трябва да се прибера вкъщи при майка си.

— Как е тя?

— Достатъчно добре за операцията.

— Не знам как да ти се отблагодаря, Амелия.

— Докажи, че си невинен. Ето как.

Ник Карели знаеше, че полицейската работа се състои предимно от писане на доклади.

Искаш да извършваш арести, но в същото време ги мразиш заради всичките формуляри, докладни записки и три, четири или пет копия, които трябва да правиш на всичко.

Добрата новина сега обаче беше, че ченгетата от Отдела за вътрешни разследвания, които бяха работили по неговия случай, и другите полицаи бяха свършили добре работата си, и той имаше купища документи, които да прочете. Вероятно бяха толкова много, защото си мислеха, че са заловили корумпирано ченге, а корумпираните ченгета са най-добрите извършители. Заковеш ли момче със синя униформа, светът е твой. Медии, повишение, обществени похвали.

Ник беше в апартамента си. Седеше пред маса, която смяташе да подпре с прегъната хартия, откакто се беше върнал, и преглеждаше материалите, които му беше дала Амелия, търсейки ключ за спасението си.

Пиеше кафе, черно и хладко. Не горещо, нито студено. Леко затоплено. Не знаеше защо, но винаги го пиеше така. Спомняше си, че когато беше с Амелия, тя правеше кафе по старомодния начин — през коничен филтър. Сред любимите му спомени беше едно мразовито утро, когато пиеха кафе, облекли грозни раирани бежови пижами. Ноктите на краката ѝ бяха сини от лак, а неговите — от студ.