Джефри Дивър - Стоманена целувка

Това малко ги стресна и разколеба. Плешивият обаче бързо се окопити.

— Можеше да прецакаш важна операция. Твоето момче там, Алпо , трябваше да се срещне с някаква важна клечка от банда в Доминиканската република. Я си представи, че той беше дошъл и бе разбрал, че си ченге. Бог знае какво можеше да се случи. Можеше да носи пистолет.

Пуласки повдигна рамене.

— Алпо спомена ли нещо за някакъв доминиканец?

— Не. Говорихме за спорт и колко се прецакват хората, когато вземат заем с двайсет процента лихва. Пистолетът и значката ми. И портфейлът.

Рон си ги взе, прибра оръжието си в кобура и се изправи.

— Нещо друго? — попита той, но не получи отговор. Пуласки се втренчи в двамата за момент, а после, без да пророни нито дума повече, се обърна и тръгна.

Ако преди няколко минути си мислеше, че сърцето му бие бързо, сега беше като картечница.

Боже, боже. Голям късметлия си, копеле. Не всичко обаче беше късмет. Рон беше планирал нещата предварително. Алфо му се беше обадил и му беше казал, че има следа към Один, човека, който можеше да снабди Пуласки с новия вид оксиконтин. „Кеч или както там му викаш.“ Уговориха се да се срещнат в „Ричи“ и Пуласки да му плати две хиляди за информацията.

След като излезе от Главното управление обаче, където остави компютъра от мястото на умишления палеж, Рон започна да се тресе от параноя. Ами ако някой приятел или колега ченге го види, че говори с Алфо? Нуждаеше се от обяснение защо е с него. Веднъж си купи дрога от Алфо и това нямаше да се повтори.

Хрумна му идеята, че му дължи пари. Не беше лоша. Пуласки надраска фалшива бележка за дълг. Когато Алфо му даде информацията за Один, той я пъхна в същия джоб при бележката. Нямаше да покаже нищо при евентуален лабораторен анализ, защото по нея нямаше други пръстови отпечатъци освен неговите… и едва ли щяха да направят анализ на почерка. Предполагаше, че ченгетата от тактическия отдел не бяха толкова загрижени за него. Те искаха само да се върнат към пицата си и наблюдението на доминиканския бандит.

Пуласки извади бележката, която му беше дал Алфо, и я прочете. Запомни адреса и другата информация. Затвори очи и ги повтори десетина пъти.

Ставаше късно. Линкълн и Амелия сигурно се чудеха къде е. Пък и той самият беше любопитен дали в лаптопа на Уилямс има нещо, което може да доведе до Неизвестния заподозрян 40. Провери телефона си, но никой от тях не се беше обаждал. Изпрати съобщение на Амелия, че си отива вкъщи, тъй като случаят „Гутиерес“ му е отнел повече време, отколкото е предполагал, но ако ѝ трябва нещо, да му се обади.

Луда ли беше Амелия? Вероятно. Но Пуласки не можеше да направи нищо по въпроса.

Той се готвеше да спре такси, но болезнено съзнаваше колко много от собствените си пари е дал на Алфо, затова реши да се прибере с метрото. Върна се на Бродуей Джънкшън, за да започне сложното пътуване към съпругата и децата си. Чувстваше се омърсен, опетнен. Представи си нежните им, усмихнати лица, но това не му донесе утеха.

Амелия Сакс спря ториното си до тротоара и угаси двигателя. Остана на мястото си и прочете съобщенията си. Прибра телефона, но пак не слезе от колата.

След като напусна дома на Райм, тя отиде на две мисии. Първата беше да се срещне с репортер от един от големите местни вестници и да му разкаже как се е развила историята с „Народен пазител“. Като част от статията журналистът щеше да отпечата списъка с продукти, които съдържат интелигентни контролери, макар и в онлайн изданието, защото бяха много. Освен това му обясни какво е казал Чаудари — че производителите не желаят или са твърде мързеливи да инсталират актуализациите на сигурността, за да подобрят защитата. Изпълнителният директор щеше отново да се свърже с тях, но Амелия реши, че един репортаж в новините за този мълчалив отказ ще упражни известен обществен натиск върху тях да инсталират актуализациите.

Репортерът ѝ благодари за информацията и тръгна да направи още проучвания и да напише статията.

След това Сакс се отби за малко в Главното управление на полицията и сега беше тук на втората си мисия — в Малката Италия, която беше превзета от хипстъри в северната част и китайски ресторанти и магазини за подаръци в южната. Тя слезе от колата, взе куфарчето си и тръгна на юг. Изведнъж забави крачка и спря, когато видя силуета на мъжа през стъклото на кафенето пред нея.

Заведението беше тук от години, класическа сладкарница за еспресо и пасти от филм от 40-те години на миналия век. Казваше се „Антонио“ и Амелия го предпочиташе пред три-четири други оцелели бистра тук, в централната част на южен Гринич Вилидж, всичките упорито съпротивляващи се срещу подхода към кофеина на големите търговски вериги.