Джефри Дивър - Стоманена целувка

— Восък, нискооктанов бензин, памук, пластмаса, кибритени клечки. Бомба със свещ. Елементите са непроследими.

Значи това е домът ѝ.

На Червенокоска.

Амелия Сакс, Безочливата.

Безочливата, която не беше така любезна да изгори до смърт в сградата с офиса на Тод Уилямс.

Намирам се на отсрещната страна на улицата срещу дома ѝ в Бруклин. Облечен съм в работнически дрехи, гащеризон, за да не привличам внимание. Уморен съм в края на този дълъг, дълъг работен ден (и въпреки че в момента се преструвам, умората е неподправена). Държа кафе в едната си ръка и мобилен телефон в другата и се правя, че чета съобщения, макар че всъщност чета колко добре е приета в пресата моята писмена тирада срещу консуматорството. Еха, дори имам няколко харесвания!

Внимателно оглеждам къщата на Червенокоска. Една от Безочливите. Да, такава е и ще страда заради това, но аз малко омекнах (сандвичите на „Уайт Касъл“ от отделението за замразени храни не са лоши) и реших, че Червенокоска не е садистка. Тя е Безочлива със сърце. Момиче, което ако поканя на среща, няма да се изсмее в лицето ми и да изръси поток от обидни думи като Върлина и Чувал с кокали. Червенокоска ще се изчерви, ще запази красивата усмивка на красивото си лице и ще отговори: „Съжалявам. Имам други планове“.

Може и да има, може и да няма. Това обаче не е въпросът. Лошото, абсолютно най-лошото ще е изчервяването и престорената формална усмивка — върхът на айсберга на неудобството, което съм ѝ причинил. Сякаш съм се опитал да спася пеперуда и неволно съм я смачкал, а мъртвото ѝ тяло лежи в ръцете ми, искрящо от синкав и златист прашец от прекършените ѝ криле.

Това би било най-лошото. Да ме накара да се почувствам два пъти по-лош.

Безочлива със сърце…

Ето защо, когато погубя живота на Червенокоска, вероятно ще изпитам известно съжаление. Мисля обаче, че ще е мимолетно, и се връщам към предстоящата задача.

Хубава къща. Старовремска, типично бруклинска. Класическа. Амелия Сакс . Немско име, предполагам. Тя не прилича на германка, но всъщност не знам как изглеждат германките. Амелия Сакс няма сплетени руси коси и сини арийски очи.

Чудя се какво да направя с нея. Червенокоска не притежава продукти с контролери „Дейта Уайз 5000“ в дома си. Поне аз не открих такива. Тя не е във вълшебните списъци, които Тод толкова любезно ми предостави, преди костите му да започнат да се трошат. Разбира се, щом попадне в ръцете на хората, продуктът може да изскочи като коркова тапа в океана и после вълните да го пренесат в нечия друга кухня, гараж или дневна. Но аз сканирах къщата на Червенокоска за сигнали, както ми показа Тод, и макар че открих няколко самотни малки устройства, които изпращат безжичен радиосигнал, молейки се да бъдат включени в мрежа, никое от тях няма да ми помогне да я превърна в купчина натрошени кости или осеяна с мехури плът.

Преструвам се, че отпивам от кафето и гледам мобилния си телефон. Сливам се с обстановката — нетърпелив работник, който чака да го закарат у дома в края на деня.

Въпреки че изобщо не съм нетърпелив.

Търпелив съм като вол.

И това ме възнаграждава, защото само половин час по-късно виждам нещо интересно.

И осъзнавам, че сега имам последното парче от ребуса, за да реша проблема с Червенокоска.

Е, добре, мисля си, допивам кафето и пускам смачканата чаша в джоба си (научих си урока!), време е да тръгвам. Имаме работа.

Рон Пуласки излезе от бар „Ричи“. Чувстваше се добре, почти замаян.

Зави на юг и продължи да върви бързо, с наведена глава.

В предния му ляв джоб имаше нещо миниатюрно, но беше като пет килограма злато. Той небрежно пъхна ръка в джоба си и го докосна за утеха. Благодаря ти, Боже.

Благодаря и на теб, помисли си Рон за човека, с когото допреди минута беше пил бира — Алфо (Пуласки не обичаше да използва името „Алпо“ на кучешката храна, защото дори престъпниците заслужаваха уважение). Алфо му беше дал точно каквото му трябваше. О, да.

Рон можеше…

— Извинете, господине. Спрете, моля. Извадете ръката си от джоба.

Пуласки спря. Лицето му пламна и сърцето му заблъска в гърдите. Знаеше, че не го обират. Знаеше и какво става. Тонът на гласа, думите. Той се обърна и видя двама едри мъже, облечени с джинси и якета, дрехи за улицата, но веднага се досети кои са — не имената, а професията им. Ченгета под прикритие от тактическия отдел. Погледна златните им значки, окачени на сребърни верижки.