Джефри Дивър - Стоманена целувка

Най-добре е да изгорят.

Да бъдат изпепелени до прах, до мазен пушек, вонящ на пластмаса.

Ами Червенокоска?

Не обичам да горя кости. Това не ме удовлетворява. Предпочитам да ги троша. Но както и да умре тя, все ще е добре. Изгоряла коса, кожа, плът и после костите. Чудесно. Стига да умре. И малко болка няма да е зле.

Пушекът се вие нагоре като огромна свинска опашка. Помощта ще дойде скоро. Но пожарът се разпалва хубаво.

Не съм близо до бушуващия огнен ад, но не съм и твърде далеч. Може би ще чуя писъците ѝ.

Малко вероятно, но надеждата крепи човека.

Пушекът е влажен, пушекът е люспест, пушекът е същество, което пропълзява в тялото ти и те задушава отвътре.

Амелия Сакс присвиваше очи и се взираше през белите, после кафявите и накрая черните облаци, докато тичаше нагоре по стълбите към последния етаж на сградата, която загиваше от пожар в недрата си.

Трябваше да влезе в офиса на блогъра. Щом заподозреният си беше направил труда да разруши мястото, това означаваше, че вътре има улики. Нещо, което води до него или до бъдещи жертви.

Върви, каза си тя, повърна, изплю се и после изрече на глас заповедта.

Вратата беше заключена, разбира се. Затова заподозреният беше запалил пожара в мазето, което беше по-достъпно от стаята, която искаше да унищожи. Амелия блъсна вратата с рамо. Не, нямаше да успее да я разбие. Врати се разбиват с железни лостове, тарани и специални пушки, чиито патрони се изстрелват в пантите, не в ключалката. Но не можеш да разбиеш с ритници повечето дървени врати.

Около нея се събираше пушек. Горещината ставаше все по-нетърпима. Сакс се запрепъва към прозореца в коридора, вдигна крак и го ритна. За разлика от вратата долу, където останаха остри стъкла, прозорецът тук изчезна във водопад от парчета. В празното пространство се отвори дупка с формата на звезда. В коридора нахлу хладен въздух. Амелия вдъхна дълбоко, изпитвайки облекчение от кислорода, но по внезапно засилилото се бучене зад себе си разбра, че само е подхранила пламъците.

Погледна навън и надолу. Первазът не беше широк, но беше достатъчен. И прозорецът на офиса на блогъра се намираше само на пет-шест крачки от отворения правоъгълник, през който тя се провря. Зарадва се на чистия въздух и го пое дълбоко в парещите си дробове. Хвърли поглед към земята долу. Нямаше никого под нея. Намираше се в задната страна на сградата. Надяваше се, че Райм и другите чакат пожарната да дойде да потуши пламъците.

Да, Сакс чу сирени и мълчаливо им заповяда: Елате по-наблизо, ако обичате.

Погледна зад себе си. Облаците пушек се сгъстяваха. Сега всичките бяха черни. Нямаше бели или кафеникави.

Гърдите я боляха от кашляне и повръщане.

Качи се на перваза.

Първичният ѝ страх беше от затворени пространства, не от височини, и все пак не бързаше да полети от петнайсет метра към хлъзгавите павета. Первазът беше широк двайсетина сантиметра и трябваше да измине само два метра до офиса на Уилямс. По-добре беше без обувки, но трябваше да счупи прозореца, за да влезе вътре, и подът щеше да се осее с остри стъкла. Не събу обувките си.

Вървѝ. Няма време.

Телефонът ѝ иззвъня.

Едва ли беше възможно да отговори на обаждането в този момент.

Тя стъпи на перваза, хвана се за рамката на прозореца и обърна лице към външната стена на сградата. След това премести тежестта си върху пръстите на краката, вкопчи пръсти в шевовете между изцапаните със сажди тухли и се запромъква надясно. Китките ѝ потръпнаха от крампи.

От сградата се разнесе трясък. Срутваше се подпорна греда.

Лоша ли беше идеята?

Моментът не беше подходящ да си задава този въпрос.

Един метър, после втори и Сакс стигна до прозореца на Уилямс. Вътре се стелеше тънък пласт дим, но видимостта беше добра. Амелия хвана рамката, дръпна назад краката си и ритна. Стъклото се разби на хиляди парченца, които се посипаха на пода в малкия, тъмен кабинет.

Влизането вътре обаче се оказа по-сложно, отколкото предполагаше. Проблем с гравитацията. Сакс наведе глава и сви рамене. Задникът ѝ се подаде в празното пространство и започна да я тегли назад.

Не…

Поне ръцете ѝ държаха здраво рамката — там, където не бяха останали стъкла. Опитай странично. Амелия се изви надясно, провря вътре левия си крак и после премести тежестта си върху него. Протегна ръце и потърси нещо, за което да се хване. Докосна метален шкаф. Гладък, без дръжки. Сакс напипваше само едната му страна. Спомни си предаване за скално катерене по „Дискавъри Чанъл“ и си представи как катерачите вкопчват пръсти в мънички процепи и отпускат цялата си тежест. Тя премести ръката си към задната страна на шкафа, вмъкна пръсти между метала и стената и започна да прехвърля тежестта си вътре.