Джефри Дивър - Стоманена целувка

— Кога? Преди седмица? Няколко дни?

— Саймън казва.

— Какво имаш предвид под известно време?

— Десет-петнайсет.

— Дни?

— Минути. Той беше тук преди малко.

Господи!

Сакс разкопча якето си и огледа улицата. Пуласки също започна да се озърта бдително.

— Накъде отиде? — попита тя. — И не ми казвай Саймън казва.

— Само стоеше там. Аз отидох да търся разни неща и това беше всичко. Не го видях отново. Може да е тук, може да е там, може да е навсякъде.

Пуласки натискаше бутона на предавателя, прикрепен на рамото му. Поиска подкрепления и преди Сакс да му напомни да го направи, добави:

— Безшумна обсада. Заподозреният може да знае за присъствието ни. Край.

— Прието — чу се отговорът на фона на атмосферните смущения.

Амелия записа името на бездомника, което не беше Саймън. Благодари му и каза, че ще е най-добре да тръгва. Изкушаваше се да му даде двайсет долара, но ако се стигнеше до даване на показания в съда за присъствието на заподозрения, адвокатът на обвиняемия щеше да попита дали полицията му е платила.

— По-добре се върни в приюта. По-безопасно е.

— Слушам, мадам. Тъй вярно, полицай.

Той тръгна.

— Хей, виж — каза Рон Пуласки.

Бездомникът бавно се обърна. Пуласки сочеше нещо на улицата на няколко крачки от тях. Двайсетдоларова банкнота.

— Ти ли я изпусна? — попита Рон.

— Аз? Ха?

— Ако я вземем, ще трябва да докладваме за нея. Досадна работа.

— Глупости — каза бездомникът.

— Така е. Правила — включи се в играта Сакс.

— Ти я вземи. Който намери, печели.

— Мисля, че ще го направя — рече бездомникът. — Саймън казва. Има причина да намериш половин сандвич в боклука. Никой не изхвърля хубав сандвич. — Той взе парите с дългите си жилести пръсти и ги пъхна в джоба си.

Сакс кимна на Пуласки, оценявайки доброто дело. На нея не ѝ хрумна да го направи по този начин.

Мъжът тръгна, като мърмореше нещо под носа си.

— Кога мислиш, че ще дойдат? — попита Амелия.

— Подкрепленията ли? След осем-девет минути.

— Той не може да е отишъл много далеч. Да проверим земята за отпечатъци от стъпки и да видим накъде се е отправил заподозреният.

Те започнаха да вървят бавно, търсейки следи, като от време на време вдигаха глави, озъртайки се за заплаха.

Фактът, че Неизвестният заподозрян 40 все още не беше застрелял никого, не означаваше, че няма желание да опита да го направи.

Том беше оставил Евърс Уитмор и Линкълн Райм пред сградата, където се намираше офисът на блогъра, чийто адрес беше открила Джулиет Арчър, и потегли да паркира микробуса, приспособен за инвалидна количка, на паркинг няколко преки по-нататък.

Адвокатът натисна още веднъж бутона на домофона. „Социално инженерство“ се намираше на последния етаж.

Пак не отговори никой.

— Може да продължим да търсим — каза Уитмор. — Сигурно и други хора са проучвали „Дейта Уайз“.

Райм обаче искаше човека, написал информацията, която беше открила Арчър. Искаше да знае какви точно атмосферни радиовълни са активирали контролера.

Вещо лице…

Идеално.

Уитмор огледа безлюдните улици.

— Може да оставим бележка, предполагам.

— Не — възрази Линкълн. — Той няма да се свърже с нас. Сега знаем къде работи. Хайде да дойдем пак утре. Може да…

— Какво беше това? — прекъсна го адвокатът.

Райм също чу стържене на подметка върху паважа. Зад ъгъла.

Линкълн знаеше, че Уитмор не показва чувствата си, но съдейки по нехарактерно стрелкащите се насам-натам очи на адвоката, разбра, че е обезпокоен.

Райм също се притесни.

Стъпките се промъкваха крадешком. Кварталът беше безлюден.

— Не съм се занимавал с криминална работа, но са стреляли по мен два пъти, докато съм водил граждански дела — каза Уитмор. — Извършителите не улучиха и двата пъти и може би са се опитвали само да ме сплашат. Но въпреки това преживяването беше неприятно.

По Линкълн също бяха стреляли и той беше на същото мнение.

Пак стържене.

Откъде? Райм нямаше представа.

— Освен това получих по пощата плъх с отрязана глава — продължи адвокатът. — Главата пристигна седмица по-късно с бележка, в която се настояваше да се оттегля от делото. — Той явно беше нервен, за да говори в такъв момент.

— Но не си го направил. — Линкълн оглеждаше улиците и сградите. Статистически кварталът не беше особено опасен, но ако крадец искаше лесно да обере някого, двамата бяха добър избор. Слаб адвокат с вид на интелектуалец и инвалид.