Джефри Дивър - Стоманена целувка

— По-добре да затварям засега, Родни.

— Аз съм „за“. Макар че как да затворя, като изобщо не сме разговаряли?

Музиката отново се увеличи до високи децибели и те прекъснаха разговора.

— Някой записа ли всичко това? Знае ли какво да направим? Трябва да… — започна Райм.

Арчър вдигна глава от компютъра си и каза:

— Една лоша и една добра новина.

— Каква?

— Изпълних указанията. Лошата новина е, че компютърът ти вече започна да се пълни с руски порнографски спам. Но добрата новина е, че открих адреса на блогъра. И още по-добрата новина е, че той е тук, в града.

— В този град има твърде много хора — каза Рон Пуласки, а после, изглежда, съжали за забележката си, тъй като извършителят, когото издирваха в момента, действаше по своя откачен начин за намаляване на прираста на населението.

Всъщност младият полицай искаше да каже, че твърде много хора пресичат на червено и че светофарите не работят в полза на него и Амелия Сакс.

Тя обаче явно не се притесняваше от тези ограничения. Вярно, движеха се бавно, но постепенно напредваха от Главното управление на полицията към кръстовището, където нелегалното такси беше оставило Неизвестния заподозрян 40 в нощта, когато беше убил Тод Уилямс с неелегантния си, но ефикасен инструмент. Сакс правеше онова, което наричаше „побутване без докосване“ — с разсеян вид доближаваше колата до пешеходците, които препречваха пътя, за да ги накара да се почувстват застрашени и съответно да се разкарат.

Най-после излязоха от централната част на града, известна през XIX век като „Файв Пойнтс“, най-опасните няколко километра в Съединените щати (сега много по-чиста и сигурна, макар и населена със също толкова много престъпници като тогава, както цинично отбелязваха някои; кварталът включваше Кметството).

След десетина минути те видяха нелегалното такси в Долен Ийст Сайд, части от който се разрастваха в анклави на хипстъри и художници. Но не и тук, където преобладаваха порутени търговски сгради и незастроени парцели.

По време на телефонния разговор, докато уговаряха срещата, шофьорът беше казал:

— Ще ме видите. Бял форд.

Акцентът му беше загадъчен.

Сакс паркира ториното си на свободно място, заобикаляйки купчини боклук, струпани до тротоара, и двамата с Рон слязоха от колата. Ниският, мургав шофьор с джинси и синя футболна фланелка на „Реал Мадрид“ слезе от таксито и отиде при тях.

— Аз съм детектив Сакс. Това е полицай Пуласки.

— Здравейте, здравейте. — Той въодушевено стисна ръцете им. Някои хора са нервни, когато се срещнат с полицаи, други критикуват властта, а трети — малцина — се държат така, сякаш са в присъствието на рок звезди.

Едуардо направо слагаше в малкия си джоб Шарлот от „Уайт Касъл“.

— Много съм щастлив да помогна. Щастлив.

— Добре. Оценяваме го. Разкажи ни за мъжа.

— Много висок и много слаб. Странен. Разбирате ли?

— Някакви…

— Отличителни белези? — изтърси той.

— Да.

— Не, не, не видях много. Беше с шапка. На „Брейвс“. Отборът, знаете ли го?

— Да, знаем го. — Пуласки оглеждаше безлюдната улица. Складове, малки офиси. Нямаше жилищни сгради или магазини. Той отново наведе глава към тефтерчето си, в което записваше онова, което имаше да каже шофьорът.

— Носеше и слънчеви очила.

— Цвят на косата?

— Светъл, мисля. Но шапката, разбирате ли?

— А дрехите му?

— Зелено сако. Жълто-зелено. Тъмен панталон. И раница. А, и плик.

— Плик?

— Найлонов плик за пазаруване. Сякаш си беше купил нещо и му го бяха сложили в плик. Погледна в плика няколко пъти, докато го карах.

Шарлот беше казала същото.

— Имаше ли някакво лого на плика?

— Лого?

— Името на магазина, картинка? Усмихнато лице?

— А, емотикон! Не.

— Колко голям беше пликът? — попита Сакс.

— Неголям. Ягоди.

— Носел е ягоди? — учуди се Пуласки.

— Не, не. Исках да кажа горе-долу колкото пакет ягоди. Или боровинки, или дресинг за салата, или голяма консерва домати. Толкова голям — засмя се Едуардо. — Точно.

— Имаш ли някаква представа какво имаше вътре?

— Не. Чух нещо метално. Трак-трак.

— Той говори ли по телефона?

— Не, но си мърмореше нещо. Казах ви го по телефона. Не го чух добре. Попитах го: „Какво казахте?“. Помислих, че говори на мен. Но той отвърна: „Нищо“. И после млъкна. Само зяпаше през стъклото. Не поглеждаше към мен. Затова не видях белези. Вие от полицията харесвате белезите. Отличителни неща. Но не видях никакви.