Джефри Дивър - Стоманена целувка

— Какво е това, по дяволите? — попита Райм.

Арчър поклати глава и влезе в интернет. Търси няколко секунди в Гугъл и намери отговор.

— Аха. Това е интелигентен контролер.

— Мисля, че съм чувал термина. Кажи ми повече.

Джулиет чете няколко минути и после обясни:

— Вградени са в много продукти. Конвейерни системи, строително оборудване, ескалатори, асансьори, автомобили, влакове, индустриални механизми, медицинска апаратура. Стотици потребителски уреди — готварски печки, отоплителни системи, осветлението в дома, алармата, ключалките на вратите. Можеш да получаваш информация от контролера чрез телефона, таблета или компютъра си, където и да се намираш. И управлява дистанционно продуктите.

— Затова някой работник от поддръжката може да е изпратил сигнал по погрешка и да е отворил капака за достъп. Или да са го задействали заблудени радиовълни.

— Възможно е. В Уикипедия съм. И… О, боже!

— Какво?

— Чета за „Микросистеми“, производителят на контролера.

— И?

— Шефът ѝ Виней Парт Чаудари е определян като новия Бил Гейтс. — Тя погледна Райм. — И компанията струва осемстотин милиарда долара. Нека се обадим на Евърс Уитмор. Мисля, че отново сме в играта.

Амелия Сакс не получи помощ от Главната лаборатория по криминалистика за вида лак за дърво, нито за козметиката, открита на предишните местопрестъпления, или вида дърво на стърготините. Не научи и нещо повече за микроследите или ДНК-то върху салфетките от „Уайт Касъл“.

Но поне следата от таксиметровата фирма доведе донякъде.

— Ето какво разбрах. — Рон Пуласки показа тефтерчето си на Сакс, която седеше срещу него в бойния им щаб в Главното управление на полицията. Младият полицай започна да чете от записките си. — Шофьорът е Едуардо. Спомня си заподозрения. Качил го от улицата срещу „Уайт Касъл“. Заподозреният носел плик, пълен с бургери. Изял ги, докато пътували. Пет-шест. Може би повече. Мърморел нещо под носа си със странен монотонен глас. Мършав, през цялото време седял с наведена глава. Плашещ. И това е било в деня на убийството на Тод Уилямс.

— Огледал ли го е добре?

— Не съвсем. Видял само, че е висок, дългурест като върлина и кльощав. Със зеленото сако и бейзболната шапка на „Атланта“.

— Защо не го е огледал добре?

— Преградата от плексиглас била мръсна. — Пуласки добави, че шофьорът оставил заподозрения в центъра на Манхатън, на четири преки от мястото на убийството.

— В колко часа?

— Около шест вечерта.

Няколко часа преди убийството? Амелия се запита какво е правил през това време.

— Шофьорът останал на ъгъла, където заподозреният слязъл — продължи Пуласки. — Трябвало да проведе няколко телефонни разговора. Наблюдавал го известно време. Високият мъж не влязъл в нито една от сградите на кръстовището, близо до което спрели. Извървял една пряка до друга сграда. Можел е да каже на шофьора да го остави там, но сигурно не е искал да го видят, че отива на определено място. — Младият полицай влезе в интернет и отвори на екрана карта на града, а после щракна върху сателитно изображение на сграда. — Ето. Това трябва да е.

Снимката показваше малка постройка, кафеникаво-червена на цвят.

— Малка фабрика, офиси, склад?

— Не прилича на жилищна сграда.

— Хайде да отидем да я огледаме — предложи Сакс.

Двамата излязоха от Главното управление на полицията и се отправиха към колата на Амелия. След десетина минути си проправяха път в натовареното движение в центъра на града. Сакс настъпваше газта, когато беше възможно, и преминаваше от една лента в друга агресивно, както винаги.

Чудеше се какво ли ще научат.

Нерядко уликите предоставят по някой дребен факт, който помага на разследването.

Друг път са загуба на време.

А понякога те отвеждат право до вратата на извършителя.

Мел Купър се беше върнал в дома на Райм в Сентръл Парк Уест.

Съжалявам, Амелия , помисли си Линкълн, но след откриването на евентуален нов ответник аз се нуждая повече от Мел, отколкото ти. После ще спорим.

Там беше и Евърс Уитмор.

Тримата мъже гледаха в тъмна част на стаята, където Джулиет Арчър седеше пред компютър и издаваше гласови команди.

— Нагоре три реда. Вдясно две думи.

Райм си помисли колко труден е животът без съкратени процедури. Недъзите те връщат в свят, подобен на XIX век. Всичко отнема много повече време. Самият той беше опитал с разпознаване на окото и на гласа, лазерно устройство, прикрепено към ухото му, което активираше части от екрана. Беше прибягнал до старомодните начини, използвайки ръката си, джойстик или тъчпад. Това беше тромаво и бавно, но методът се доближаваше до нормалния и Линкълн най-после го беше усъвършенствал. Той видя, че Арчър трябва да се приспособи към възможния начин, който ѝ е най-удобен.