Джефри Дивър - Стоманена целувка

Райм кимна. Идеята му хареса.

— Веднага ще извикат ремонтен екип. Човекът на Уитмор може да остане наблизо и да направи снимки на вътрешността, когато го отворят.

Том, който слушаше разговора им, се намръщи.

— Ти сериозно ли, Линкълн? Не мислиш ли, че това би преминало някаква граница?

Райм сбърчи чело.

— Мисля единствено за Санди Фромър и сина ѝ.

— Преди да го направиш, може ли аз да опитам нещо? — попита Арчър.

Райм доста хареса идеята за саботажа, но все пак се поинтересува:

— Какво предлагаш?

— Ало?

— Адвокат Холбрук?

— Да. Кой се обажда? — Гласът отекна по високоговорителя на стационарния телефон на Райм.

— Казвам се Джулиет Арчър. Работя с хората, с които говорихте по Скайп вчера. Евърс Уитмор и Линкълн Райм.

Последва момент мълчание, докато той си припомняше.

— А, онзи случай. Адвокатът и консултантът. За съдебното дело за морални щети и телесни повреди. Грег Фромър.

— Точно така.

— Да, мисля, че някой спомена вашето име. И вие ли сте консултант?

Райм наблюдаваше продълговатото ѝ лице. Сините ѝ очи бяха приковани в пода. Тя се съсредоточаваше усилено.

— Да.

— Ами все още сме разорени — измънка Холбрук. — Нищо не се е променило. Както казах, ако искате да заведете иск запорът да бъде вдигнат, направете го. Попечителят ще го оспори и се съмнявам, че ще спечелите, но моля, заповядайте.

— Не. Обаждам ви се за нещо друго. — Райм помнеше, че Арчър говореше със същия раздразнен тон, когато я отпрати от дома си в първия ден на стажа ѝ.

Той се запита какво ли е наумила.

— Какво? — попита Холбрук.

— Вие бяхте любезен да ни предложите да потърсим други ответници, въпреки че не стигнахме доникъде.

— Да, това е малко вероятно — предпазливо отговори юрисконсултът. — Отговорна е фирмата „Мидуест Кънвейънс“. Признах това. И съжалявам, че не можем да помогнем на клиентката ви, вдовицата.

— Малко вероятно — повтори Джулиет. — И все пак вие не предложихте единствената фирма, която може да е възможен ответник.

Мълчание.

— Знаете за коя говоря, нали?

— Какво намеквате, госпожице Арчър?

— Че не ни казахте за втория превключвател, който отваря капака за поддръжка.

— Втори превключвател? — Тонът му загатна, че той протака.

— Именно това е въпросът ми, господин Холбрук. Кой го произвежда? Как функционира? Искаме да знаем тези неща.

— Наистина не мога да ви помогна, госпожице Арчър. Трябва да затварям.

— Знаете ли, че Линкълн Райм, другият консултант по случая, често работи с полицията и…

— Не сме в тази юрисдикция.

— И с ФБР.

— В случая няма щатски или федерални престъпления. Има поверителни споразумения, които не ми позволяват да говоря за фирмите, с които имаме договорни отношения.

— Вие току-що потвърдихте, че има втори превключвател, който отваря капака за достъп.

— Аз… Ами прекратявам разговора. Сега ще затворя и…

— И след като го направите, ще се обадя на Санди Фромър и ще предложа тя и адвокатът ѝ да дадат пресконференция за липсата на съдействие от страна на „Мидуест“ в опитите ѝ да разбере кой всъщност е виновен за смъртта на съпруга ѝ. Ще ѝ предложа да използва думата „потулване“. Предполагам, че това няма да прозвучи добре в съда за фалити, особено на кредитори, които ги сърбят ръцете да се докопат до личните авоари на изпълнителните директори на компанията.

Въздишка.

— Помогнете ни. Тя е вдовица с дете. Повярвах ви, когато казахте, че съжалявате. Направете следващата крачка и ни кажете. Моля ви. Кой е произвел втория превключвател?

— Имате ли време да четете за удоволствие, госпожице Арчър?

Тя се намръщи и погледна Райм.

— Понякога.

Линкълн чу, че Холбрук прелиства страници.

— Аз самият съм голям любител на „Ентъртейнмънт Уийкли“ 6 6 Entertainment Weekly — списание, издавано в Ню Йорк, за филми, телевизия, музика, театър, книги и поп култура. — Б.пр. . И разбира се, на „Лов и риболов“. Но все още намирам време за месечното списание „Индустриални системи“. Особено много ми хареса мартенският брой. Страници четиридесет и четиридесет и първа.

— Какво…

— Сбогом, госпожице Арчър. Няма да вдигна, ако позвъните пак.

Джулиет прекрати разговора.

— Добре — похвали я Райм. — Това от „Адвокатите от Бостън“ ли беше?

— От „Закон и ред“ — поправи го тя. — Но не. Скалъпих го набързо.

Райм вече беше онлайн. Намери дигитален вариант на списанието, което беше споменал Холбрук, и превъртя до цитираните страници. Там имаше реклама за продукт, произведен от фирма на име „Микросистеми“. По-голямата част от текста беше техническа, неразбираема на пръв поглед. Имаше снимка на сива кутия със стърчащи от нея жици. Според обяснението това беше „Дейта Уайз 5000“.