Джефри Дивър - Стоманена целувка

— О, Върнън, това са произведения на изкуството.

Когато чух това, животът ми стана идеален.

Хубав ден…

След това, през нощта, бяхме много заети и бързо заспахме. И сега, на сутринта, Алиша иска да види още от нещата ми.

Преди да успея да се обърна или да ѝ подам халат, тя скача от леглото и прави по свой начин онова, което направих аз, споделяйки стаята с нея. Защото Алиша остава гола и на светлината ясно виждам белезите ѝ. За пръв път ми позволява да ги видя напълно. Блузата или роклята поло ги закриват, когато е облечена. Дебелият сутиен с подплънки и дълбоките гащи, когато е полугола. А когато сме в леглото, осветлението е съвсем слабо. Сега обаче слънчевите лъчи озаряват всеки сантиметър от тялото ѝ — разрязаната гърда и бедрото, изгорените слабини, ивицата, където костта на ръката ѝ стърчи през бледата кожа, след като е била жестоко извита.

Сърцето ме боли за тази жена — заради външните и вътрешните белези, всичките причинени от съпруга ѝ преди години, през онова ужасно време. Искам да възвърна целостта ѝ, да я направя съвършена отново, да оправя ръката ѝ, която съпругът ѝ бе изкривил, да премахна изгарянията по слабините ѝ, да излекувам гърдата ѝ. Но всичко, което имам, са стоманените ми инструменти, а те могат да направят точно обратното — да разрязват, да смазват или да разкъсват плът.

Онова, което мога да направя, е да пренебрегна увредената ѝ плът, което изобщо не е трудно, и да ѝ покажа — сега вече е очевидно — колко много я желая. И мисля, че по този начин мога да излекувам и другите белези, онези в душата ѝ.

Посветил съм част от живота си на тази цел — да залича белезите ѝ.

Алиша ме поглежда в очите и устните ѝ се разтеглят в нещо като усмивка. След това е време да увие измъчената си плът в чаршаф, изцапан и от двама ни, защото това би направила всяка нормална двойка, когато се събуди. Тя се приближава до лавиците и отново разглежда миниатюрите, които съм създал с множеството си инструменти.

Правя предимно мебели. Не играчки, нито пластмасови детски конструктори или дървени части, залепени от китайски деца, а фино изработени, качествени неща, само че съвсем мънички. Работя по няколко дни над всяко, понякога седмици. Въртя с крака грънчарско колело, използвам безценния трион пасвател, за да правя равни шевове, лакирам скринове, писалища и лицеви дъски на кревати с десет пласта лак, за да са гладки, лъскави и тъмни като спокойно езеро през есента.

— Тези предмети са хубави като всичко, което можеш да намериш в занаятчийска работилница в Хай Пойнт, Северна Каролина — казва Алиша. — Където правят истински мебели. Наистина, Върнън, изумителни са.

По изражението ѝ виждам, че говори сериозно.

— Ти ми каза, че продаваш разни неща, за да си изкарваш прехраната. По Ибей и онлайн. Помислих си, че ги купуваш, маркираш ги и ги продаваш.

— Не, това не би ми харесало. Обичам да изработвам разни неща.

— Не трябва да ги наричаш „неща“. Те са повече от неща. Те се творби на изкуството.

Може би се изчервявам. Не знам. И за момент изпитвам желание да я прегърна и целуна, но не по начина, по който обикновено я сграбчвам и смуча пръста, устните, зърното на гърдата или слабините ѝ, а само да допра устни до слепоочието ѝ. Вероятно това е любов, но аз не знам нищо за любовта и не искам да мисля за това сега.

— Страхотна работилница — добавя тя и се оглежда наоколо.

— Моята Стая с играчки. Така я наричам.

— Защо не ми каза, че правиш това? Много си загадъчен.

— Аз само… — Повдигам рамене. Отговорът, разбира се, е Безочливите. Хулиганите, грубияните, хората, които унижават другите за удоволствие. Върнън Грифит седи в тъмната си стая и изработва играчки… Защо да си правят труда да го опознават? Нуждаят се от някого, който е шик, готин или красив.

Не отговарям.

— Кой ги купува?

Не се стърпявам и се разсмивам.

— Онези, които плащат най-много, са „Американ Гърл“ 4 4 American Girl — американски онлайн магазин за кукли, дрехи, игри и подаръци за момичета. — Б.пр. . Повечето клиенти са адвокати, лекари и изпълнителни директори, които биха направили всичко и биха похарчили каквато и да е сума за малките си момиченца. — Знам, че те не ценят нещата ми — дори онези, които плащат по хилядарка повече, отколкото биха дали за парче отлят в калъп полиуретан. И се съмнявам дали се радват на изражението на децата си, когато отворят пакета. Подозирам, че реакцията на хлапетата е един милиметър над безразличието. Не, онова, което доставя удоволствие на бизнесмените и бизнес дамите, е да се фукат пред съседите. „О, виж какво поръчах на Ашли. От тиково дърво е.“