Джефри Дивър - Стоманена целувка

Няма връщане назад.

— Гладна ли си? — питам.

— Не.

Аз бях, но вече не съм гладен. Като имам предвид какво ще се случи.

Посягам да взема сакото ѝ, но после си спомням, че тя обича да го закача сама. Тази вечер Алиша е с дебелата си учителска блуза, поло. Тя поглежда стрелкащите се насам-натам рибки.

Червени, черни, сребристи, златисти.

Въпросът е като бучка, която силно пулсира в мозъка ми, точно там, където строшавам костта на някого, когото искам да убия.

И си мисля: наистина ли искам да го направя?

Гневът ми срещу Червенокоска се процежда от кожата ми и ме изгаря.

Да, искам.

— Какво? — пита Алиша и ме гледа предпазливо. Сигурно съм изрекъл на глас думите.

— Ела с мен.

— Хм, добре ли си, Върнън?

— Да — прошепвам. — Насам.

Приближаваме се до вратата на Стаята с играчките. Алиша поглежда сложната ключалка. Знам, че я е виждала. И е любопитна. Сигурно се чуди какво ли крия там. Какво ли има в бърлогата, в леговището, в криптата? Разбира се, не отронва нито дума.

— Затвори очите си.

Колебание.

— Имаш ли ми доверие? — питам.

Няма ми доверие, но какво може да направи? Алиша затваря очи. Хващам ръката ѝ. Моята трепери. Тя се колебае и после стиска пръстите ми. Потта ни се смесва.

И след това я повеждам през прага. Халогенните лампи се отразяват в стоманените остриета и ме заслепяват. Но не и нея. Вярна на думата си, Алиша държи очите си затворени.

Линкълн Райм лежеше в леглото си, надявайки се да заспи. Наближаваше полунощ.

През последните няколко часа той беше мислил за делото „Фромър срещу «Мидуест Кънвейънс»“. Уитмор се беше обадил и с мрачния си безчувствен глас бе съобщил, че не е открил други евентуални ответници. Юрисконсултът Холбрук беше прав. Чистачите не биха могли да направят нищо, за да се отвори капакът за поддръжка, а частният детектив на адвоката беше открил екипа, който бе разглобил ескалатора за Следствения отдел. Един от работниците беше казал, че плоскостта, покриваща капака за достъп, е била затворена и заключена, потвърждавайки онова, което беше научила Сакс — никой не би могъл, случайно или умишлено, да отвори капака и да причини злополуката.

Случаят беше официално приключен.

Мислите на Райм се насочиха към Амелия Сакс.

Тази вечер той болезнено чувстваше отсъствието ѝ. Разбира се, че не усещаше напълно тялото ѝ до себе си, когато тя беше тук, но намираше утеха в равномерното ѝ дишане, напластените ухания на шампоан и сапун (Сакс не си падаше по парфюмите). Сега Линкълн долавяше известна обостреност на тишината в стаята, някак подчертана от мириса на препарати за почистване и излъскване на мебели и на хартия от редиците книги до стената наблизо.

Райм се замисли за острите думи, които си размениха с Амелия.

Те винаги спореха, но този път беше различно. Той го разбра по тона ѝ. Но не проумяваше защо. Вярно, Мел Купър беше предпочитаният от него криминалист, наистина талантлив. Но отделът по криминалистика на Главното управление на Нюйоркската полиция беше пълен с гениални специалисти по огледи и анализатори, с експерти в стотици области, от почерк до балистика и от химия до възстановяване на останки. Сакс можеше да вземе всеки от тях. И по дяволите, самата тя беше експерт по криминалистика. Може би се нуждаеше от някого, който да работи с газовия хроматограф, масспектрометъра или сканиращия електронен микроскоп, но Райм не можеше да работи с тях. Оставяше ги на лаборантите.

Може би Амелия мислеше за нещо друго. Вероятно за майка си. Операцията на Роуз сигурно я безпокоеше. Троен байпас на възрастна жена? Разбира се, в света на медицината ставаха чудеса. Но като се има предвид изключително сложната и уязвима машина под кожата ни, човек не може да не си помисли, че всеки наш час е живот назаем.

Тъй като делото „Фромър срещу «Мидуест Кънвейънс»“ вече не съществуваше, утре Мел Купър щеше да се върне в отдела по криминалистика в полицията. И Сакс можеше да го използва колкото иска.

Сънят започна да го завладява и Линкълн се замисли за Джулиет Арчър. Зачуди се какъв ще бъде животът ѝ в бъдеще. Тя, изглежда, имаше дарбата да бъде добър криминолог, но в момента той се питаше нещо друго — как ще се справи с недъга си. Арчър все още не беше възприела напълно състоянието си. Щеше да измине дълъг и мрачен път, преди да го победи. Ако реши да го направи. Райм си спомняше борбата си в началото, която кулминира в ожесточен спор за подпомогнато самоубийство. Той се беше изправил пред този избор и бе решил да остане сред живите. Арчър все още беше много далеч от този сблъсък.