Арчър му беше казала, че обича науката епидемиология, първия път, когато го помоли да му стане стажантка, но че не може да продължи да работи на терен. А пък работата в кабинет в тази научна област била твърде еднообразна и скучна, за да задържи вниманието ѝ. Обработката на местопрестъпления дори в лабораторни условия щяла да я поддържа заета. Както за Райм, така и за Джулиет Арчър скуката беше демон.
— Веднъж се заразих с денга — продължи тя. — Доста сериозно. Трябваше да разбера как комарите заразяват хора в щата Мейн. Знаеш, че денгата е тропическа болест.
— Не знам много за нея.
— Как, по дяволите, е възможно хора в Нова Англия да хванат денга? Търсих месеци наред. И най-после открих отговора — в експонат на изложба за джунглата в един зоопарк. Проучих дали жертвите са посещавали това място. И виж ти, беше ме ухапал комар, докато съм била там.
Характерът определя съдбата…
— Това е непреодолим импулс — добави Арчър. — Трябвало е да претърсиш местопрестъплението, където си бил ранен, и да намериш отговора за смазката за оръжия и кокаина. Аз трябваше да намеря проклетите комари. За мен най-лошото нещо на света е гатанка без отговор. — Изумителните ѝ сини очи отново блеснаха. — Обожавам гатанките. А ти?
— Като игра ли? Или в живота?
— Като игра.
— Не. Не играя на такива неща.
— Открих, че те помагат да разшириш мисленето си. Колекционирам ги. Искаш ли да опиташ?
— Не си прави труда. — Това означаваше категорично не. Погледът му беше прикован в белите дъски, обърнати с гръб към тях. Райм отпи малка глътка уиски.
— И така — въпреки това каза Арчър, — двама синове и двама бащи отишли за риба. Всеки хванал по една риба, но се върнали само с три риби. Как е възможно?
— Не знам. Виж, аз…
— Хайде, помисли. — Тя повтори гатанката.
Линкълн направи физиономия, но се замисли. Едната риба се е измъкнала? Изяли са я за обяд? Едната риба е изяла друга?
Джулиет се усмихваше.
— Номерът с гатанките е, че не ти трябва повече информация, отколкото ти е казана. Няма сандвичи, няма бягство.
Той повдигна рамене.
— Предавам се.
— Не влагаш много усилия. Е, какъв е отговорът?
— Кажи го.
— Въдичарите са били дядо, синът му и внукът му. Двама бащи, двама синове, но само трима души.
Райм се изсмя неволно. Хитро. Хареса му.
— Щом в главата ти се набие мисълта за четирима души, почти невъзможно е да я прогониш, нали? И не забравяй, отговорите на гатанките винаги са елементарни — ако имаш необходимата мисловна нагласа.
На вратата се позвъни. Линкълн погледна видео монитора. Ранди, братът на Джулиет. Райм остана малко разочарован, че тя си тръгва. Том отиде да отвори вратата.
— Още една — каза Арчър.
— Добре.
— Какво е това, което се среща веднъж в минутата, два пъти в момента и никога в годината?
Нещо елементарно…
— Предаваш ли се?
— Не. Ще продължа да мисля.
Минута по-късно Том се върна с брата на Джулиет. Поговориха няколко минути — учтив, но безсмислен разговор. След това се сбогуваха набързо и братът и сестрата се отправиха към коридора. Преди да излезе през сводестата врата на дневната, Джулиет спря и завъртя инвалидната си количка.
— Любопитна съм само за едно нещо, Линкълн.
— Какво?
— Бакстър. Голяма къща ли имаше или апартамент?
Това пък какво беше? Райм се замисли.
— Мисля, че голяма къща. Струваше повече от един милион. В днешно време колко голяма къща можеш да си купиш с тези пари? Защо питаш?
— Чудех се защо му е трябвало складово помещение в Лонг Айлънд Сити, където си намерил пистолета. Той би могъл да държи спомените в къщата си. Или поне в складово помещение близо до дома му. Е, просто ми хрумна. Лека нощ.
— Лека нощ.
— И не забравяй за гатанката — минута, момент, година.
Тя подкара количката си и се скри от погледа му.
* * *
Компютрите спасиха живота ми.
В няколко отношения. В гимназията можех да превъзхождам другите и да блестя в нещо. Не в спорта (да си висок е добре за баскетбола, но да си кльощав не е). В клуба по компютри. В клуба по математика. Игри. Ролеви игри онлайн — можех да бъда когото си поискам. Да изглеждам както искам — чрез аватари и фотошоп.
И сега компютрите правят възможна кариерата ми. Вярно, не изглеждам много по-различно от куп други хора на улицата, но само малко по-различно може да е достатъчно. Хората твърдят, че харесват различните, но в действителност не е така — освен да ги зяпат, да им се смеят и да си повишават самочувствието за тяхна сметка. Ето защо да водя бизнес онлайн от безопасната си утроба в Челси е идеално за мен. Не е необходимо да се срещам с хора, да разговарям с тях лично и да търпя глупавото им зяпане дори да е с усмивка на лицата им.
Читать дальше