Джефри Дивър - Стоманена целувка

Линкълн обаче се засмя вяло.

— Не, всъщност се случи точно обратното.

— Обратното?

Той леко премести количката си и двамата застанаха с лице един към друг.

— Изобщо не направих грешка. Бях сто процента точен. — Райм отпи от чашката с „Гленморанджи“, която му беше налял Том преди десетина минути. Кимна към алкохола и после се обърна към Джулиет, но тя пак отказа. Линкълн продължи: — Заподозреният беше бизнесмен на име Чарлс Бакстър… Чувала ли си за него?

— Не.

— Случаят беше в новините. Бакстър измамил няколко богаташи с десетина милиона долара. Те едва ли биха забелязали. Всичко е въпрос на нули. На кого му пука? Не решавах обаче аз, нито прокурорът. Бакстър наруши закона и заместник-прокурорката се залови със случая и ми възложи задачата да помогна да намерят парите и да анализирам веществените доказателства — почерк, мастило, данни от джипиеса, които да ни позволят да го проследим до банки, микроследи от местата, където са се състояли срещите, фалшиви документи за самоличност, пръст от мястото, където са заровени парите. Разследването не беше трудно. Намерих много допустими в съда доказателства в подкрепа на кражбата, финансова измама с помощта на телекомуникации и информационни технологии и няколко други неща. Заместник-прокурорката беше доволна. Извършителят щеше да получи присъда от три до пет години, на лек режим. Имаше обаче въпроси за уликите, на които не бях намерил отговори. Глождеха ме. Продължих да анализирам и попаднах на още следи. Прокурорката ми каза да не си правя труда. Имала всичко необходимо за присъдата, която искала. Аз обаче не можех да спра. Открих съвсем малко количество лубрикант в личните му вещи, смазка, която се използва почти изключително само за огнестрелни оръжия. И малко остатъци от барут. И няколко микроследи, които ме заведоха на определено място в Лонг Айлънд Сити. В квартала имаше голям склад на самообслужване. Детективът, с когото работех, научи, че Бакстър има складово помещение там. Бакстър не ни каза за него, защото там нямаше нищо, свързано с финансовата измама, само лични вещи. Ние обаче взехме съдебна заповед за обиск и намерихме нерегистриран пистолет. Това придвижи обвинението към друга категория престъпление и въпреки че прокурорката не искаше да продължаваме, защото Бакстър нямаше досие за насилие, тя нямаше друг избор. Притежанието на незаконно оръжие носи задължителна присъда в щата Ню Йорк. Прокурорите трябва да предявят обвинение за това.

— И той се е самоубил — прекъсна го Арчър. — Като е научил за това.

— Не. Затвориха го в крилото с извършителите на насилствени престъпления в „Дайкърс Айлънд“, скарал се с друг затворник и беше убит.

Двамата се умълчаха за момент.

— Направил си всичко, както трябва — каза Джулиет с аналитичен глас, но омекотен, за да вдъхне успокоение.

— Направих прекалено много.

— Ами оръжието? Било е незаконно.

— И да, и не. Вярно, не беше регистрирано, затова фактически попадаше под ударите на закона. Но беше на баща му от Виетнам. Декстър твърдеше, че не е стрелял с него. Дори не си спомнял, че все още го има. Било прибрано в склада наред с други спомени от шейсетте години. Смазката вероятно била от магазина за спортни стоки, откъдето преди седмица купил подарък за сина си. Остатъците от барут може би са били пренесени с банкнотите. Същото е и с наркотиците. Половината двайсетачки в района на метрото в Ню Йорк имат следи от кокаин, метамфетамини и хероин и много от тях имат остатъци от барут. Бакстър даде отрицателни резултати при анализа за употреба на контролирани вещества и не беше задържан за притежание на наркотици. Изобщо не беше арестуван за нищо преди това. — Райм предложи една от редките си усмивки. — Нещата станаха още по-лоши. Една от причините за финансовата измама беше, че дъщеря му се нуждаеше от трансплантация на костен мозък.

— О, съжалявам. Но… ти си бил ченге. Не е ли това цената, че си вършиш работата?

Амелия Сакс беше казала същото. Може би дори беше употребила абсолютно същите думи. Линкълн не си спомняше.

— Да, но травматизиран ли съм и седя ли в кабинет на терапевт? Не. Идва време, когато слизаш от въртележката. Всичко си има край.

— Трябвало е да намериш решение.

— Така е.

— Разбирам, Линкълн. В епидемиологията е същото. Винаги има въпроси — какъв е вирусът, къде ще удари следващия път, каква ваксина да сложиш, кой е податлив — и винаги е трябвало да намирам отговорите.