Джефри Дивър - Стоманена целувка

— Използвал е такси на бул. „Астория“, може би в деня на убийството на Тод Уилямс.

Чакам обаждане от собственика на фирмата за нелегални таксита.

От намереното на местопрестъпленията Сакс и Пуласки бяха стигнали до заключението, че Неизвестният заподозрян 40 може да е занаятчия. Но дори да беше такъв, работниците носеха ли инструменти късно през нощта, особено редки като чука със заоблен връх, който той беше използвал, за да убие Тод Уилямс? А пък ако този инструмент нямаше нищо общо с професията му, носенето му означаваше, че извършителят е тръгнал на лов за жертва. Но защо? Какво си наумил, господин 40? Колко пари е имал Тод Уилямс у себе си, че убийството да си струва? Не си използвал кредитните или дебитните му карти, нито си ги продал, защото досега щяха да се появят. Откраднатата пластмаса има много кратък срок на годност. Не си се опитал да източиш банковата му сметка. Уилямс е бил хетеросексуален, но Сакс беше научила от негови приятели за няколко хомосексуални срещи. На три преки от строежа, където беше убит Уилямс, имаше долнопробен клуб със съмнителна клиентела, но при щателния оглед на мястото не бяха открити следи, че Уилямс е бил там.

Какви други причини би имал заподозреният да го убие?

Уилямс беше програмист по професия и пишеше за социални проблеми в блога си, но доколкото беше видяла Амелия, нямаше нищо противоречиво. Околна среда, лично пространство. Нищо, от което някой може да се обиди. А колкото до теориите за правене на бомби и отравяне, вероятно свързани с тероризъм, уликите бяха оскъдни и инстинктът ѝ подсказваше, че са задънени улици.

Може би мотивът щеше да помогне най-малко на следователите. Вероятно Уилямс беше станал свидетел на друго престъпление и високият слаб извършител — може би наемен убиец или професионален крадец — го беше видял и премахнал. И все пак…

Хайде, Райм…

Необходим ѝ беше някой, който да разсъждава заедно с нея. Но сега този някой не можеше да е Линкълн.

Вече не работя…

И какво го прихващаше Рон Пуласки? Държеше се странно. Беше поставил под съмнение мъдростта на решението на Райм да се оттегли. („Това е лудост“ — извика той на шефа си, а Линкълн отвърна: „Решил съм, новобранецо. Защо да повдигаме въпроса за хиляден път? Престани да коментираш“.)

Отвличане на вниманието ли беше това? Макар че може би настроението на Рон нямаше нищо общо с Райм. Амелия отново се замисли дали Рон не страда от някакво вродено заболяване. Или беше от нараняването в тавата му? От друга страна, той беше съпруг и баща и се мъчеше да свърже двата края със заплата на патрулен полицай. Бог да го благослови…

Телефонът ѝ иззвъня. Тя погледна екранчето и почувства, че кожата ѝ настръхна.

Ник.

Сакс не натисна бутона, за да отговори на обаждането, и затвори очи.

Звъненето спря и тя погледна телефона. Ник не беше оставил съобщение.

Какво да направи?

В миналото вероятно би отишла в архива на Главното управление на полицията или там, където държаха материалите по делото „Народът на щата Ню Йорк срещу Николас Дж. Карели“, или в Архива на Ню Джърси. И в двата случая Сакс би се суетила пред стаята долу или би пътувала дотам, размишлявайки върху искането на Ник. Да или не?

Сега, след като всяко дело през последните двайсет и пет години бе сканирано и качено в някаква обемиста база данни някъде, този дебат се водеше тук, на бюрото ѝ, докато Амелия гледаше към малка част от пълното с плавателни съдове нюйоркско пристанище. Тя се облегна назад и се втренчи в компютърния екран.

Редно ли щеше да бъде да свали файла? Не виждаше защо не. Тя беше полицай на активна служба, затова имаше законен достъп до всички досиета и нямаше правила за споделянето им с цивилни, които фигурират в приключени съдебни дела. И ако намереше нещо, което доказваше невинността му, Ник можеше да дойде при нея и тя можеше да каже на началниците, че е решила да прегледа случая по собствена инициатива. И после — това беше безспорно в сърцето ѝ — щеше да предаде въпроса на следовател от отдел „Вътрешни разследвания“ и да се отдръпне.

Не, проблемът не беше дали е законно или не. Някои начинания бяха напълно законни, но лоши идеи.

Другите възможности за избор на Ник бяха да намери адвокат, който да възобнови случая и да подаде молба до съда за преразглеждане, макар че ако Сакс му дадеше материалите по делото, щеше много да го улесни.

Защо се падна точно на нея да му помогне?

В паметта ѝ пробягаха спомени за годините им заедно — не толкова много на брой, но емоционални и обсебващи. Амелия не можеше да отрече, че именно спомените я тласкаха да изпълни молбата на Ник. Имаше обаче един по-голям въпрос. Дори ако тя не познаваше Ник, историята му беше завладяваща. По-рано вечерта Амелия бе проучила Винсънт Делгадо. За разлика от високопоставените фигури в организираната престъпност, повечето от които бяха бизнесмени, Делгадо беше мегаломан, вероятно дори психопат. Злобен и склонен към изтезания. Той би убил Дони Карели, без да му мигне окото, и дори би заплашил да убие майка им, Хариет, ако Ник не беше поел вината за кражбата на моста над Гауънъс. Да, всичко, което Ник беше казал, беше вярно. Той беше виновен за възпрепятстване на правосъдието, въпреки че давността отдавна беше изтекла. Така че Ник беше невинен във всяко отношение.