Джефри Дивър - Стоманена целувка

И изкарвам добри пари.

Сега седя пред компютъра си на масата в кухнята и изпитвам болка от загубата на моя „Уайт Касъл“. Пиша още малко. Прочитам резултатите от проучването си. Въвеждам друго търсене.

Получавам още отговори. Обичам звука на клавишите. Удовлетворяващ е. Опитвал съм се да го опиша. Не е като тракане на пишеща машина, нито като щракане на електрически ключ. Най-близкото, за което се сещам, е звукът на едри дъждовни капки върху опъната палатка. Питър и аз ходихме на къмпинг пет-шест пъти, два пъти с нашите родители (тогава не беше много забавно; татко слушаше мач, а майка пушеше и прелистваше списание). Питър и аз обаче си прекарахме добре, особено на дъжда. Не беше необходимо да се чувствам неудобно, като плувам. Заради момичетата, сещате се. И момчетата с хубаво телосложение.

Чук, чук, чук.

Странно е как времето, изглежда, работи в твоя полза. Чувам разни хора да казват: о, бих искал да съм роден еди-кога си — в римско време, през викторианската епоха, трийсетте или шейсетте години на XX век. Аз обаче съм доволен, че съм тук сега. „Майкрософт“, „Епъл“, HTML, безжичен интернет и всичко останало. Мога да седя в стаята си и да слагам хляб на масата си, жена в леглото си от време на време и чук за трошене на глави в ръката си. Мога да обзавеждам Стаята с играчките с всичко, от което се нуждая за мое удоволствие.

Благодаря ви, компютри. Обичам клавишите ви със звук на дъждовни капки.

Пак пиша.

И така, компютрите спасиха живота ми, като ми дадоха собствен бизнес в безопасност от Безочливите.

Ще спасят живота ми и сега.

Защото научавам всичко, което мога, за Червенокоска, Амелия Сакс, детектив трета степен в Нюйоркската полиция.

За малко не реших проблема с нея по-рано. За малко не разбих черепа ѝ на парченца. Следях я близо до „Уайт Касъл“ и ръката ми беше на чудесната дръжка на чука, гладка като глезен на девойка. Приближих се до нея, но се появи друг мъж, който я познаваше. Имах чувството, че и той е ченге, което работи за нея. Малко, бяло момче, кльощаво като мен, е, добре, не толкова много, и по-нисък, но изглеждаше опасен. Сигурно имаше пистолет и радиопредавател.

Записах регистрационния номер на секси колата на Червенокоска.

Цялата полезна информация, която научавам за нея, е чудесна. Дъщеря на ченге, партньорка на ченге — е, бивше ченге. Линкълн Райм, известна личност. Човек с увреждания, както ги наричат. Оказва се, че имаме нещо общо помежду си. Аз не съм точно с увреждания, но хората ме гледат така, както гледат него, предполагам.

Продължавам да пиша усилено. Пръстите ми са дълги и големи и ръцете ми са силни. Чупя клавиши веднъж на всеки шест месеца. При това, когато не съм ядосан.

Пиша, чета, нахвърлям записки.

Научавам все повече за Червенокоска. Случаите, които е приключила. Състезанията по стрелба, които е спечелила (няма да забравя това, повярвайте ми).

Сега вече започвам да се ядосвам… Да, можеш да си купиш бургери „Уайт Касъл“ в бакалиите. Ще го направя. Но не е същото като да отида в ресторанта, обстановката, мирисът на мазнина и лук. Спомням си, че ходих в един близо до мястото, където израснахме. Братовчедка ми Линди от Сиатъл ни беше на гости. Средна по успех ученичка, като мен. Не бях излизал с момиче дотогава и се престорих, че тя не ми е роднина — представих си, че се целуваме. Отидохме да обядваме в „Уайт Касъл“. Дадох ѝ подарък за лъскавата ѝ руса коса, да я пази суха — прозрачна найлонова качулка за дъжд, която се сгъваше като пътна карта в малка кесийка, тъмносиня и избродирана с китайски мотиви. Линди се засмя и ме целуна по бузата.

Денят беше хубав.

Това беше „Уайт Касъл“ за мен. А Червенокоска ми го отне.

Вбесен съм, вбесен…

Взимам решение. От друга страна обаче, това не е решение, щом не зависи от теб. В случая нямам избор. В същия момент се разнася пронизителният звук на звънеца на вратата. Подскачам. Запаметявам файла на компютъра и прибирам хартиените носители. Щраквам домофона.

— Върнън, аз съм? — казва с въпросителната си интонация Алиша.

— Качи се.

— Сигурен ли си, че може?

Сърцето ми блъска в гърдите, като си представям какво предстои. Неизвестно защо, поглеждам към вратата на Стаята с играчките.

— Да — отговарям.

Две минути по-късно тя стои пред вратата. Поглеждам камерата. Алиша е сама (не е доведена с пистолет, опрян в главата, от Червенокоска, както си представям, че може да стане). Отварям ѝ да влезе и затварям и заключвам вратата. Неволно си помислям за каменна плоча, която се затръшва над крипта.