Джефри Дивър - Стоманена целувка

— Спомняте ли кога точно беше това?

Той не си спомняше точно, но предполагаше, че е било преди две седмици — вероятно в деня, когато беше убит Тод Уилямс. Не си спомняше и кой е бил шофьорът и фирмата не пазеше данни за дестинациите, но обеща да разпита служителите и да научи повече.

Сакс присви очи и го погледна.

— Важно е. Мъжът е убиец.

— Ще започна веднага. Да, ще го сторя.

Тя му повярва. Предимно заради неспокойните му очи, когато видя полицейската ѝ значка. Това говореше, че не всичките му разрешителни са в безупречен ред и управителят сигурно щеше да съдейства в замяна на мълчаливото ѝ съгласие да не изпраща при него представители на Комисията за такситата и лимузините.

Сакс зави на юг и се отправи към колата си, която беше на паркинга на „Уайт Касъл“. Отби се на още няколко места, където не беше много вероятно да открие улики — магазин за перуки, салон за маникюр и ремонтна работилница за компютри без прозорци, и пак тръгна по тротоара. Изведнъж съзря нещо с периферното си зрение. Движение. Това не беше необичайно тук, въпреки че в този ветровит ден улицата беше почти безлюдна. Само че движението беше особено. Бързо, е рязко сменяща се посока. Сякаш някой не искаше да бъде видян.

Сакс разкопча сакото си, плъзна дясната си ръка към пистолета и се огледа наоколо. Наблизо имаше автосервиз с няколко превозни средства, от мотоциклети до лекотоварни камиони, всичките паркирани хаотично, много от тях разглобени в различна степен. Човекът, който беше помръднал някъде наблизо — ако беше човек, а не сянка, боклук или прахоляк, понесен от вятъра — се беше вмъкнал между два по-големи камиона, яркожълт „Пенске“ под наем и дълъг шест-седем метра пикал, чиято единствена емблема бяха две големи гърди, изрисувани с яркочервен спрей.

Може би Неизвестният заподозрян 40 отново идваше за обяда си от купчина бургери, беше познал Амелия от мола и я бе проследил.

Малко вероятно, но не и невъзможно. Тя сложи ръка на глока си и се приближи до камионите. Нямаше следа от сянката. Сакс продължи да върви по паркинга, криволичейки из автоморгата. Вятърът развяваше сакото и косата ѝ. Неблагоприятни условия за стрелба. Тя извади ластик от джоба си и завърза косата си на опашка. Огледа се наоколо още веднъж. Единствените живи същества, които видя, бяха чайки и гълъби и един любопитен и смел плъх. Не, два. Дали беше съзряла движението на птиците или на гризачите? По уличната настилка се плъзгаха хартиени боклуци и после се издигаха във въздуха. Може би беше видяла понесен от вятъра вчерашен брой на „Ню Йорк Поуст“.

Нямаше признак на заплаха.

Телефонът ѝ изжужа и я стресна. Сакс наведе глава и погледна екрана, на който беше изписано името на Том Рестън. Както винаги, когато звънеше той, а не Райм, сърцето ѝ започна да блъска в гърдите от страх, че може да чуе лоша новина за здравето на Линкълн.

— Том — каза тя.

— Хей, Амелия. Само се питах дали ще останеш тук през нощта. Вечеря?

Сакс се отпусна.

— Не. Ще водя майка си на лекар. И тя ще остане да спи при мен.

— Да приготвя ли благотворителен пакет?

Амелия се засмя. Знаеше, че благотворителният пакет ще съдържа вкусни неща, но щеше да бъде проблем да отиде да го вземе чак от дома на Райм.

— Не, благодаря, но съм ти признателна. Аз…

Тя млъкна, когато от другия край на линията чу думи, изречени от познат глас.

Не. Не можеше да бъде.

Отново го чу.

— Том, Мел ли е там? Мел Купър?

— Да. Искаш ли да говориш с него?

И още как.

— Да, моля — любезно отговори Сакс.

Миг по-късно Купър каза:

— Здравей, Амелия.

— Здравей, Мел. Какво правиш при Линкълн?

— Той ме изпрати на почивка, макар че не е точно така. Помагам му със случая Фромър.

— По дяволите.

От другия край на линията настъпи мълчание и после Купър рече:

— Аз… Ами…

— Дай ми Линкълн.

— Охо — прошепна експертът криминалист. — Виж, Амелия, въпросът е там, че…

— И не на високоговорител, а със слушалки.

Сакс пъхна пръст в косата си и се почеса. Това беше знак на напрежение и раздразнение. Дори гняв. Не стига че Райм се беше отказал да работи за полицията, ами и сега Амелия трябваше да се разправя с него за проклетата му намеса в нейната работа.

Разнесе се шумолене, докато Купър или Том слагаше слушалките на Райм. Линкълн провеждаше повечето телефонни разговори на високоговорител. Нямаше голям шанс за уединение. Сакс не искаше никой друг да чуе онова, което ще му каже.

— Сакс. Къде…