Джефри Дивър - Стоманена целувка

Насъбрали се прах и частици, запалили се и избухнали. Като в зърнен елеватор. Виждали ли сте такова нещо?

— В Ню Йорк не се случват много често — разсеяно каза Райм, размишлявайки върху думите ѝ.

— Аз съм виждал — отвърна Мел Купър.

Райм направи гримаса, защото това нямаше връзка със случая.

— И дефектът е…

— „Мидуест Кънвейънс“ не са сложили предпазители на контактите — заяви Арчър. — Нямаше да е трудно. Монтират ги в ниша, слагат им капак. Нещо такова.

— Или пък изобщо не е трябвало да използват контакти, а да поставят хардуер на превключвателя и сервомотора. Може би производителят е искал да спести пари.

Първото предположение можеше да означава наказателно поведение от страна на производителя.

— Кой…

Джулиет отговори на въпроса, преди той да го довърши:

— Също като заключващия механизъм и сервомоторът, и превключвателят са произведени от „Мидуест Кънвейънс“. От отдела им за съставни части. И е техен отдел, не филиал. Не могат да се скрият под корпоративния воал.

— Мислех, че си епидемиолог — подхвърли Купър.

— Научих много неща от телевизионния сериал „Адвокатите от Бостън“. Повярвай ми, много е добър. Харесва ми и „Обадете се на Сол“.

— И „Закон и ред: Лос Анджелис“ — добави Купър.

— О, да, добър е.

Я стига…

Райм се чудеше как чуждо тяло може да подведе сервомотора да отвори капака.

— Имам идея — обади се Арчър.

— Каква?

— Ти си учен. Харесваш емпиричните доказателства.

— Най-висшето божество в моя пантеон — отвърна Линкълн, без да го е грижа колко високопарно прозвучаха думите му.

Джулиет кимна към ескалатора.

Работи ли?

— Задвижващият мотор, зъбните колела, сервомоторът и превключвателят работят. И е включен в електрическата мрежа.

— Тогава да направим експеримент. Пусни го и се опитай да отвориш капака.

На Райм също му хрумна нещо. Обърна се към кухнята и извика:

— Том! Том! Нуждая се от питие.

Болногледачът застана на прага.

— Раничко е, както подчертах преди малко.

— Твърде рано за кока-кола?

— Ти не пиеш газирани напитки. Нямаме в къщата.

— Но доколкото си спомням, на ъгъла има бакалия.

Железарските магазини, които бяха два близо до „Уайт Касъл“, се оказаха провал.

Никой не си спомняше да е виждал клиент, отговарящ на описанието на Неизвестния заподозрян 40. И никой от тях не продаваше чукове със заоблен връх. Амелия Сакс обикаляше от един час и оглеждаше другите магазини покрай ветровитите, осеяни с боклуци тротоари на този работнически квартал: ремонтни гаражи, магазини за авточасти, за телефонни карти, фирми за нелегални таксита, магазини за перуки, мексикански ресторанти и десетки други. Един продавач в дрогерия беше „съвсем сигурен“, че е виждал на улицата мъж, отговарящ на описанието на Неизвестния заподозрян 40, но не можеше да си спомни точно къде е бил, как е бил облечен и дали е носел нещо.

Думите му поне потвърдиха предположението на Шарлот от „Уайт Касъл“, че той е отивал в тази посока. Но колкото до крайната му цел — това оставаше загадка. Разбира се, имаше автобусни спирки и метростанции, в които можеше да е влизал, или гаражи, където да е паркирал колата си — въпреки че не беше използвал паркинга на заведението за хамбургери. Амелия провери и камерите за наблюдение в търговските обекти, но никоя не беше фокусирана върху тротоара, а само върху вратите, паркинга и интериора. Пък и камерите бяха десетки и дори ако заподозреният беше влизал в някой магазин или минал напряко през паркинг, Сакс нямаше нито достатъчно хора, нито време да прегледа стотици часове видеозаписи. Убийството на Тод Уилямс беше ужасяващо престъпление, но не беше единственото в кварталите на Ню Йорк. А в полицейската работа винаги трябваше да балансираш.

И правилото за баланса беше в сила и за личния ѝ живот.

Тя извади мобилния си телефон.

— Ами?

— Мамо. Как си?

— Добре — отговори Роуз Сакс и от нейната уста това означаваше добре или зле или всичко по средата. Тя не се оплакваше.

— Скоро ще дойда.

— Мога да взема такси.

— Мамо — засмя се Амелия.

— Добре, миличка. Ще бъда готова.

Сакс се върна, оглеждайки магазините от другата страна на улицата.

И най-после попадна на солидна улика — в таксиметрова фирма. Амелия описа заподозрения на брадатия слаб управител и човекът веднага се намръщи и със силен акцент от Близкия изток каза:

— Да, много слаб мъж. Носеше голям плик с хамбургери от „Уайт Касъл“. Странно за такъв кльощав човек.