Джефри Дивър - Стоманена целувка

— Кой ли е? — измърмори Линкълн.

Амелия се наведе напред, сложи ръка на облегалката за гръб на инвалидната му количка и посочи.

— Този.

— Откъде знаеш?

— Магазинът е на една спирка с метрото от станцията близо до „Уайт Касъл“, където той винаги е ходел за обяд след пазаруване.

„Занаятчийство за всеки“ не отговаряше съвсем на името си.

Нямаше прежда, нито материали за изработване на изкуствени цветя или бои за рисуване с пръсти.

Ако обаче искаш да си направиш макети на лодки, космически кораби или мебели за кукленска къща, магазинът беше рай.

Вътре миришеше на боя, дърво и почистващи препарати. Лавиците бяха отрупани с материали и инструменти. Амелия не беше виждала толкова много електрически инструменти и балса на едно място. Много герои, същества и превозни средства от „Междузвездни войни“. И от „Стар Трек“.

Тя показа полицейската си значка на младия мъж зад тезгяха, хубавец, който по-скоро приличаше на спортист, отколкото на продавач в специализиран магазин.

— Да? — Гласът му потрепери.

Тя обясни, че се опитва да намери човек за разпит във връзка със серия престъпления. Описа заподозрения и попита дали наскоро е купил махагон, орехово дърво, „Бонд-Стронг“ и лак за дърво „Брейдън Рич-Коут“ и инструменти.

— Умен. Говори културно — добави Сакс, мислейки за опитите на заподозрения да прикрие интелигентността си с високопарни речи срещу консуматорството.

— Ами знаете ли — каза продавачът, преглътна и продължи — има един такъв човек. Но той е тих и учтив. Не мога да си представя, че би направил нещо лошо.

— Как се казва?

— Знам само малкото му име. Върнън.

— Отговаря ли на описанието?

— Да, висок и слаб. Малко странен.

— С кредитна карта ли плаща?

— Не. Винаги в брой.

— Имате ли представа къде живее?

— В Манхатън, мисля, че в Челси. Спомена го веднъж.

— Колко често идва тук?

— На всеки две седмици.

— Не е ли оставил телефонен номер за специални поръчки?

— Не, съжалявам… Ако питате мен, сякаш постоянно го тресе параноя. Сякаш не иска да издава твърде много.

Амелия му даде визитната си картичка и му каза да ѝ се обади, ако Върнън дойде пак. Вече не желаеше посредничеството на 911. Тя мина покрай баща и син, разглеждащи фигури на джедаи, които да си издялаш сам, излезе от магазина и се отпусна на предната седалка на колата без опознавателни знаци, която я бе придружила дотук. Детективът от местния участък, привлекателна латиноамериканка, попита:

— Имаше ли успех?

— И, да, и не. Името на извършителя е Върнън. Искам да стоиш тук, в случай че той дойде. Младият продавач е толкова нервен, че само като го погледне, убиецът ще разбере, че става нещо.

— Разбира се, Амелия.

Сакс се замисли как да стесни кръга и да открие адреса в сравнително големия квартал Челси. Тя завъртя компютъра на детективката към себе си и отвори на екрана базите данни за недвижимите имоти. Никой с малко име Върнън не притежаваше имот в Челси, а двамата с това име в базата данни с нотариалните актове бяха много по-възрастни от заподозрения и женени — семейно положение, което беше изключително малко вероятно за такъв тип извършител. Ако младият продавач не грешеше за името, заподозреният живееше под наем.

Хрумна ѝ идея. Амелия провери статистическите данни за извършените наскоро престъпления в Челси. Появи се нещо интересно. Вчера на Западна двайсет и втора улица бе станало убийство. Мъж на име Едуин Бойл, служител в печатарска фирма, беше убит и трупът му бе напъхан в стаичка за доставки на изоставен склад. Портфейлът и парите му бяха у него. Липсваше само телефонът му. Причината за смъртта беше „удар с тъп предмет“.

Сакс се обади в Института по съдебна медицина и я свързаха веднага. Тя се представи.

— Здравейте, детектив — каза патологът. — Какво искате да знаете?

— Убийството на Бойл? Вчера в Челси. Знаете ли какво е оръжието?

— Един момент. Ще проверя. Още не съм написала доклада за аутопсията. — Няколко минути по-късно тя се обади отново. — Записала съм го тук. Странно, сходно е с друго оръжие на убийство, на чиято жертва правихме аутопсия неотдавна. Нещо, което не се среща много често.

— Чук със заоблен край — каза Сакс.

Съдебната лекарка се засмя.

— Вие сте истински Шерлок Холмс. Откъде знаете?

— Не мога да кажа, детектив. На прозореца на спалнята му има щори. Сигурно са метални. Не виждам нищо през тях.

— Не прониква ли никаква светлина? — попита по предавателя Сакс, която се намираше в микробус, спрял малко по-нататък на улицата от апартамента на прицел.