Джефри Дивър - Стоманена целувка

Шейсет и шест годишният печатар, на когото скоро предстоеше да се пенсионира, беше в коридора на сградата, в която живееше, прозаичен блок на няколко десетилетия, типичен за тази непривлекателна част на Ню Йорк. Залиташе след няколко питиета в „Сади“. Наближаваше полунощ. Мислеше си, че Джоуи от бара е кретен, с всичките му приказки за политика и други щуротии, но поне не те обижда, ако кажеш, че ще гласуваш за този или онзи. Беше забавно да спори с него.

Но спомените му за вечерта и четирите или петте питиета избледняха, когато забави крачка, спря и се заслуша в звуците, разнасящи се от апартамента, покрай който минаваше.

Едуин Бойл се наведе към вратата.

Телевизор.

Трябваше да е телевизор.

Но дори с новите апарати и новите звукови системи, този телевизор звучеше различно от неговия. Звукът не беше същият, а сякаш беше на живо.

Освен това по телевизията и във филмите звуците на двойка, която прави любов, бяха или кратки, или звучни и мелодични (и обикновено имаше музикален съпровод), или продължаваха безкрайно като в порнографски филм.

Това сега беше истинско.

Бойл се ухили. Хората се забавляваха.

Той не познаваше добре човека, който живееше в този апартамент. Изглеждаше свестен, макар и сдържан и мълчалив. Не беше от онези, които ходеха в „Сади“ и говореха за политика. Имаше вид на частен детектив. Поне като тези във филмите. Печатарят не познаваше истински частен детектив.

Сега жената шепнеше нещо. Ритъмът беше по-бърз.

И мъжът казваше нещо.

Бойл се зачуди: ако направи запис, на кого може да го изпрати?

Е, разбира се, на стария мръсник Томи от резачния отдел. Или на Джинджър от счетоводството. Тя все говореше за секс и свалки. Или на Хосе от отдел „Пратки“.

Бойл извади телефона си, приближи се безшумно до вратата на съседа и записа шоуто. Усмихна се.

Кой друг би го оценил?

Щеше да си помисли, но беше сигурен, че тази вечер няма да изпрати записа на никого — не и след няколко часа в „Сади“. Можеше да го изпрати по погрешка на бившата си съпруга или на сина си. Утре, на работа.

Съседът най-после ускори темпото и после приключи. Чу се продължителна въздишка — от него или от партньорката му.

Бойл изключи записващото устройство на айфона си, прибра го и препъвайки се, отиде до апартамента си. Опита се да си спомни кога за последен път беше спал с жена, но не можа. Това правят с теб питиетата. Сигурен беше обаче, че е било по време на последната президентска администрация.

Осем часът сутринта.

Амелия Сакс се прозя. Беше уморена и главата ѝ пулсираше. Беше прекарала неспокойна нощ, меко казано. Не. Бурна.

Беше излязла от апартамента на Ник преди час и сега беше в бойния щаб в Главното управление на полицията, където за втори път от няколко дни преглеждаше документите по случай, по който не работеше.

Първо беше случаят на Ник, а сега друго, много по-малко досие, което нямаше нищо общо с текущото разследване.

Беше рано, но тя вече го беше прочела три пъти, откакто неотдавна го изтегли от архивите. Търсеше позитивни зрънца злато, които да обяснят подозренията ѝ, но не откриваше нищо.

Погледна през прозореца.

Отново насочи вниманието си към досието, но пак не намери нищо.

Нямаше златни бучки. Нямаше спасение.

По дяволите.

На прага застана някой.

— Получих съобщението ти — каза Рон Пуласки — и дойдох веднага.

— Здравей.

Той влезе вътре и огледа бойния щаб.

— Празно е. Различно.

Табла̀та с уликите бяха в ъгъла, но бяха непълни, след като сега двата случая — на Сакс и на Райм — всъщност бяха един и щабът вече не беше централата на операцията срещу Неизвестния заподозрян 40.

Пуласки изглеждаше неспокоен. Понякога беше несигурен — предимно заради нараняването в главата. Това му беше отнело увереността и част от когнитивните умения и той компенсираше с упорство и уличен инстинкт. В края на краищата, решенията на повечето престъпления бяха очевидни — полицейската работа се градеше повече на усилен труд, отколкото на умозаключения в стил Шерлок Холмс. Но в днешно време? Сакс беше по-добре запозната с въпроса.

— Седни, Рон.

— Разбира се, Амелия. — Той се вгледа в отвореното досие на масата пред нея и седна.

Тя обърна папката и я бутна към него.

— Какво е това? — попита младият полицай.

— Прочети го. Последният параграф.

Пуласки го прегледа.

— Случаят „Гутиерес“ е приключен преди шест месеца — каза Сакс. — Защото Енрико Гутиерес е умрял от свръхдоза. Ако ще лъжеш, Рон, не можа ли поне да провериш фактите?