Джефри Дивър - Стоманена целувка

Смахнато зомби…

Браво, Хенри, хубава реплика. Умна. Но аз си мисля за една по-хубава.

За онзи, който се смее последен.

— Здрасти.

Амелия Сакс влезе в апартамента на Ник Карели.

— Старият ми харесваше.

— Оттук се виждат само тухли, не кленове и люляци. Но като се има предвид всичко останало, не е зле.

— Имаш телевизор.

— Гледам някои полицейски предавания. Ти гледаш ли ги?

— Не.

В момента Сакс имаше твърде много работа, за да гледа телевизия.

— Трябва да направят предаване за теб и Линкълн.

— Предложиха му. Отказа.

Тя му даде големия кашон, който беше донесла. Там бяха някои от личните му вещи от времето, когато бяха живели заедно: училищни годишници, пощенски картички, писма, стотици семейни снимки. Беше му се обадила да му каже, че е намерила тези неща в мазето си и че той може би си ги иска.

— Благодаря. — Ник отвори кашона и прерови съдържанието му. — Мислех, че си ги изхвърлила. Хей, виж. — Той ѝ показа снимка. — Първата ни семейна почивка. На Ниагара.

Класическа фотография — четиричленното семейство на фона на водопада и дъжд от искрящи капчици вода. Ник беше на десет, а Дони — на седем.

— Кой я е правил?

— Някакви други туристи. Спомняш ли си снимките тогава? Трябваше да дадеш да ги проявят.

— И винаги си напрегнат, когато ги взимаш от фотостудиото. Дали са фокусирани, дали не са осветени.

Ник кимна и продължи да рови.

— О, виж! — Той извади програма.

Най-отдолу беше написана датата, на която Ник се беше дипломирал. На корицата имаше печат: Отдел „Подготовка“. Подготвяме най-добрите.

Усмивката му помръкна.

Сакс си спомняше церемонията за своето дипломиране. Това беше единият от двата случая в живота ѝ, когато носеше бели ръкавици. Другият беше на полицейската церемония в памет на баща ѝ.

Ник остави програмата в кашона и за момент я погледна с копнеж. Затвори кашона и попита:

— Чаша вино?

— Добре.

Той отиде в кухнята, върна се с бутилка вино и бира и ѝ наля шардоне.

Мирисът, потракването на метал в стъкло и лекото докосване на пръстите му донесоха друг спомен.

Амелия го прогони. Напоследък често се замисляше за миналото.

Тя отпи от виното с аромат на дъб, а той — от бирата, и после ѝ показа апартамента, въпреки че нямаше много за гледане. Беше взел някои мебели от склада, където ги държеше. Избра няколко неща, други взе назаем от братовчеди, а трети купи евтино. Книги. Няколко кашона с документи. И папките от делото „Народът на щата Ню Йорк срещу Никълъс Дж. Карели“. Листовете бяха разстлани върху масата в кухнята.

Сакс огледа снимките на семейството му, поставени в рамки. Хареса ѝ, че Ник ги е сложил на полицата над камината, за да ги виждат всички. Тя беше прекарала много време с майка му и баща му и изпитваше удоволствие от компанията им. Присъства на погребението, когато почина бащата на Ник. Замисли се и за Дони. Той живееше в Бруклин, недалеч от брат си. След като арестуваха Ник, Амелия се беше опитала да поддържа връзка с останалите членове на семейството му, особено с майка му. Лека-полека обаче контактът отслабна и накрая прекъсна напълно, както често се случва, когато опорната точка на общата връзка между двама души изчезне — или единият от тях отиде в затвора.

Ник ѝ наля още вино.

— Само малко. С кола съм.

— Коя ти харесва повече — ториното или камарото?

— Предпочитам шевролета, но той се превърна в куб от метал.

— По дяволите, какво се случи?

Сакс му разказа за мъжа, който работеше във фирма за събиране на данни и беше нахлул в живота на жертвите си, включително в нейния. Беше направил така, че да приберат с паяк красивото ѝ камаро и да го пресоват за отпадъци.

— Хванахте ли го?

— Да. Линкълн и аз.

Последва мълчание и после Ник каза:

— За мен беше удоволствие да видя Роуз. Не съм сигурен дали тя ми повярва. За брат ми и какво се случи в действителност.

— Говорихме после. Вярва ти.

— От онова, което ти ми каза преди, мислех, че тя изглежда болна. Но ми се стори много добре.

— Има жени, които не излизат от дома си, без да се „накипрят“, както се изразява тя. Здравият тен на лицето ѝ се дължи на козметиката „Мейбълин“.

Ник отпи от бирата си.

— Ти ми вярваш, нали?

Амелия наклони глава настрана.

— За Дони и всичко останало. Така и не ми каза.

Сакс се усмихна.

— Нямаше да ти дам досието, ако не ти вярвах. И нямаше да съм тук сега.