Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

– Висок е – отбеляза Били и се наведе напред. – По-висок от мен.

– Ако той е извършителят. – Ваня кимна към следите. – Това означава, че е можело да го видят от онези къщи ей там. – Тя посочи съседните сгради отвъд цветните лехи. – Някой може да го е забелязал.

Били се съмняваше. В средата на юлски ден. Съседните къщи имаха такъв вид, сякаш обитателите им бяха заминали на почивка. Няколко любопитни се бяха събрали на улицата или се бяха сетили, че имат по-важна работа в градината, когато дойде полицията. Този район се опразваше през лятото. Жителите имаха парите и времето да отидат в летните си вили, да плават с яхтите си или дори да пътуват в чужбина. Дали извършителят знаеше това? Разчитал ли беше на това?

Вероятно.

Те щяха да разпитат много хора от квартала. Ако убиецът беше пуснат да влезе, както предполагаше Били, той вероятно го бе направил през предната врата. Да почука на вратата на вътрешния двор би било странно и плашещо и шансовете му да влезе вътре биха намалели значително. В такъв случай сигурно беше минал по пътеката през градината. И там е бил на открито, но същото се беше случило и в предишните два случая и изобщо не им бе помогнало. Никой не беше видял нищо и никого. Никаква кола, никой, който да се държи странно в квартала, никой, който да моли да го упътят, не беше видян да се промъква, да минава с превозно средство или да се появява внезапно.

Нищо и никой.

Всичко беше абсолютно нормално в квартала, с малкото изключение, че една жена бе убита по особено жесток начин.

– Торкел иска да се върнем – каза Били. – Ако ни провърви, този път ще открием общ знаменател.

– Нуждаем се от късмет. Убиецът зачестява с ударите.

Били кимна. Между първото и второто убийство бяха изминали три седмици, но между второто и третото – само осем дни. Двамата тръгнаха по моравата, която приличаше на игрище за голф. Въпреки продължителния период на горещо, сухо време, не се виждаше нито една ивица пожълтяла трева. Ваня погледна колегата си, докато той вървеше с големи, леки крачки до нея с тъмносиния си суичър с качулка, носейки лаптоп в ръката си.

– Извинявай, ако прозвучах малко ядосано преди малко.

– Няма проблем. Очаквах да си ядосана.

Ваня му се усмихна. Лесно беше да се работи с Били.

Спалнята.

С чантата в ръка, високият мъж отиде право до шкафа до прозореца. Остави там чантата и издърпа най-горното чекмедже. От дясната страна извади старателно сгъната нощница и я сложи в чантата, а от лявата взе найлонови чорапи „Филип Матиньо Ноблес 50 Камело“ и също ги пусна в черната спортна чанта. Дръпна ципа и я пъхна в чекмеджето между останалите дрехи. Чантата се вмести идеално.

Естествено.

А Той затвори чекмеджето и се върна в кухнята.

Извади внимателно сгънат плик от шкафчето с препаратите f за почистване и го разтвори, докато се приближаваше към хладилника. На лавицата на вратата имаше безалкохолна напитка в стъклена бутилка и пакет бисквити „Мари“, а в чекмеджето най-долу – банани. Мъжът извади два и ги сложи в хартиения плик при газираната напитка, бисквитите и шоколада от най-горната лавица. За трети път отвори вратата на шкафчето под умивалника и извади пластмасово шише, което някога беше съдържало хлор. Усети лекия мирис на дезинфектант, докато пускаше бутилката в хартиения плик, а после го занесе в коридора и го остави на пода вдясно от външната врата.

Мъжът се обърна и огледа апартамента. Навсякъде цареше тишина. За пръв път от няколко часа. Ритуалът беше извършен. Той беше приключил, но беше и готов.

За следващата.

За номер четири.

Трябваше само да чака.

Наближаваше полунощ, когато Ваня влезе в помещението, което винаги беше наричала Стаята. Шест стола бяха наредени около овална маса за конференции върху тъмнозелен килим. Командно табло за групови дискусии, видеовръзка и прожекционен апарат на тавана над масата, на която имаше само четири стъклени чаши и няколко бутилки минерална вода. Нямаше остъклени стени към останалата част от отдела и това означаваше, че никой не вижда какво става в Стаята. На дългата стена беше окачено таблото, на което Били поставяше всичката информация, свързана със случая. Той тъкмо закачаше снимка на Катарина Гранлунд, когато влезе Ваня, седна и сложи три папки пред себе си.

– Какво щеше да правиш тази вечер?

Били малко се изненада от въпроса. Очакваше, че Ваня ще попита нещо за случая. Дали е открил връзка между трите убити жени. Дали има напредък. Не че Ваня не се интересуваше от колегите си, но тя беше най-фокусираният полицай, когото Били познаваше, и рядко бъбреше за незначителни неща или говореше за лични проблеми, когато беше на работа.