Румен Генов: Думи, които правят историята

В огромна мраморна ротонда на внушителната неокласицистична сграда на Националните архиви на Съединените щати във Вашингтон са изложени само три документа — Декларацията на независимостта, Конституцията от 1787 г. и Декларацията на правата. От двете страни на бронзовата витрина са разположени огромни, дълги по тридесет и пет метра стенописи, изобразяващи сцени, свързани с историята на документите. Отляво — Томас Джеферсън, представящ проекта на Декларацията на независимостта на Джон Хенкок — председател на Континенталния конгрес, и други негови членове; отдясно — Джеймс Медисън, предаващ конституцията на Джордж Вашингтон и на Конституционния конвент. Всяка вечер витрината, пълна с хелий за по-добро съхраняване на документите, се спуска в подземното хранилище със стени от бетон и стомана. Не може да се каже, че тази експозиция съперничи по популярност и атрактивност на най-посещавания в света, намиращ се наблизо Музей на астронавтиката и космонавтиката, но всекидневно прагът на огромните бронзови врати се прекрачва от стотици посетители.

За какво говори отношението към трите изложени документа? Не е ли разточителство под този купол с височината на пететажната сграда, зорко пазени от въоръжена охрана, да се излагат само няколко пожълтели листа пергамент? Дали това не е свидетелство за оскъдно историческо наследство на двестагодишната Американска република? Очевидно е отношението към тези документи като към най-скъпи национални светини, несъмнен е дълбокият пиетет към основните закони на първата модерна политическа демокрация в света. Те са въплъщение на духа и идеите на една революция, която има за резултат създаването на нов тип гражданско общество на равни политически възможности за всички. Стойността на тези документи за американския народ е огромна, още повече че те не са дар на съдбата, а се появяват след драматични сблъсъци ни идеи, на кървави конфликти по бойните полета в името на принципите, въплътени в тях.

Но тези идеи не са достояние само на американския народ, а и на цялото човечество. Те са резултат от развитието на националната и на световната демократична традиция. Националната води началото си от знаменитото „Съглашение от «Мейфлауър»“ — документът, с който първите заселници пуритани се задължават на кораба, отвеждащ ги към бъдещата нова родина, да изградят „гражданско общество“ с „равни и справедливи закони“.

Световната традиция, би могла да бъде проследена още от класическата античност, но техен непосредствен източник са знаменитите „Два трактата за управлението“ на Джон Лок, в които се приема, че всички хора са „по природа свободни, равни и независими“. Документите могат да се изведат и от британската конституционна традиция и практика, която въстаналите срещу метрополията американци колкото приемат, толкова и отричат.

Самата Декларация на независимостта се появява след цяла година дебати на Втория континентален конгрес, последвали началото на бойните действия през април 1775 г. Част от депутатите в него не искат да се разделят с надеждата за компромис с Джордж III и за мир „при почтени условия“. Но опитите на лондонското правителство да сломи съпротивата на своите поданици с военна сила и търговска блокада, патриотичният подем и силата на аргументите, изложени в излезлия анонимно през януари 1776 г. памфлет „Здравият разум“, ускоряват решителната стъпка — окончателното скъсване с Великобритания. По силата на резолюция за независимост, предложена в началото на юни 1776 г. от радикални депутати, се създава петчленна комисия за подготовка на акт за прокламирането й. В нея влизат Джон Адамс, Бенджамин Франклин, Робърт Ливингстън и Роджър Шерман, но фактически автор на Декларацията на независимостта е Томас Джеферсън — един от най-блестящите представители на американското просвещение и бъдещ трети президент на Съединените щати. Приетата на 4 юли 1776 г. Декларация не само отправя гневни нападки срещу деспотичното управление и нарушаването на правата на колонистите от крал Джордж III, но и оправдава техните действия. Тя прокламира неотменимите естествени права — на живот, свобода и стремеж към щастие, и е един от основните документи за човешките права. Декларацията е и първият държавен документ, който се опира на идеите за обществения договор и за правото на съпротива срещу деспотизма, в който се провъзгласява суверенитетът на народа като основа на държавното устройство.