Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Торкел знаеше, че Урсула е права. Ако беше попитал, тя сигурно щеше да подчертае, че следсмъртното вкочаняване още не е стигнало до краката, че няма признаци на автолиза, че са започнали да се появяват първите признаци на черно петно по склерата и други технически термини, свързани с криминалистиката, които той все още не си беше направил труда да научи въпреки всичките години, които бе прекарал на служба в полицията. Ако попиташ, все някой ти го обяснява с прости думи.

Урсула избърса потта от челото си с опакото на ръката. На горния етаж беше няколко градуса по-топло, отколкото долу. Юлското слънце беше пекло цял ден. В стаята бръмчаха мухи, привлечени от кръвта и процеса на разлагане, все още невидим за човешкото око.

– Нощницата? – зачуди се Торкел, след като още веднъж огледа леглото.

– Какво за нея? – Урсула спусна фотоапарата и се втренчи в старомодната дреха.

– Смъкната е.

– Може да е бил съпругът. Искал е да я покрие.

– Ще го попитам дали я е докосвал.

Торкел тръгна и се върна при неутешимия съпруг в кухнята. Този случай изобщо не му харесваше.

Високият мъж беше спал няколко часа. Беше се върнал вкъщи и веднага си беше легнал. Винаги правеше така. Ритуали. Тялото му преливаше от адреналин. Не знаеше какво всъщност се е случило, но след това винаги имаше чувството, че е използвал седмичния си запас от енергия през краткия период на активност. Сега обаче беше буден. Будилникът беше иззвънял. Време беше да отиде на работа. Отново. Той стана от леглото. Трябваше да свърши още много неща. И беше изключително важно всичко да се извърши правилно. В точното време. В правилния ред.

Ритуали.

Без тях нямаше да има нищо освен хаос и страх. Ритуалите създаваха контрол. Ритуалите правеха лошите неща не толкова лоши. Болката – не толкова мъчителна. Ритуалите държаха настрана мрака.

Мъжът свърза фотоапарата с компютъра и бързо прехвърли трийсет и шестте снимки.

Първата показваше жената да плаче, скръстила ръце на гърдите си, за да се предпази, докато стоеше и го чакаше да й даде да облече нощницата. От ноздрата й капеше кръв и се стичаше по устата й. Две капки се бяха разплискали върху лявата й гърда по пътя си към пода, оставяйки червени следи като дъжд върху перваз на прозорец. Отначало тя отказа да се съблече. Мислеше, че дрехите някак ще я защитят. Ще я спасят.

На трийсет и шестата и последна снимка жената гледаше безизразно право в обектива. Той беше приклекнал до леглото и се бе навел толкова близо до нея, че почувства топлината на кръвта, която се процеждаше от зеещата рана в гърлото й. Дотогава повечето кръв беше изтекла от тялото й и се бе просмукала в завивките и дюшека.

Мъжът бързо прегледа снимките между първата и последната. Облечената нощница. Найлоновите чорапи. Възлите. Събутите бикини. Преди акта. След акта. Ножът и работата му.

Страхът.

Прозрението.

Резултатът.

Всичко изглеждаше добре. Щеше да може да използва и трийсет и шестте. Това беше най-добрият резултат. Въпреки почти неограничения капацитет на цифровия фотоапарат мъжът искаше да се придържа към старомодните филмови ролки. Трийсет и шест. Ни повече, ни по-малко.

Ритуалът.

Били беше коленичил до външната врата и оглеждаше ключалката, когато Торкел слезе по стълбите. Той се обърна към шефа си.

– Няма следи от влизане с взлом, доколкото виждам. По всичко личи, че са го пуснали да влезе.

– Вратата към вътрешния двор беше отворена, когато дойдохме – уведоми го Торкел.

– Съпругът я отворил, когато се прибрал у дома – отвърна Били. – Той каза, че била заключена.

– Сигурен ли е? Изглеждаше в шок...

– Звучеше убедено.

– Пак ще го попитам. Къде е Ваня?

– Навън. Току-що пристигна.

– Горе в кабинета има компютър. Вземи го и провери дали ще откриеш нещо. За предпочитане такова, което да свързва тази жертва с другите.

– Значи тя е третата?

– Така изглежда.

– Ще включим ли още някого, или...

Били не довърши въпроса си. Торкел разбра какво го пита: ще включим ли Себастиан Бергман? Същата мисъл беше хрумнала и на Торкел, но той веднага я отхвърли. Недостатъците бяха очевидни и имаха значителен превес над предимствата – но това беше преди тази вечер.

Преди третата жертва.

– Ще видим.

– Искам да кажа, че като се има предвид кого имитира убиецът...

– Казах, ще видим.

Тонът на Торкел каза на Били, че е време да престане да задава въпроси. Той кимна и се изправи. Разбираше неудовлетворението на Торкел. Нямаха доказателства – или по-точно, имаха много доказателства – отпечатъци от стъпки, пръстови отпечатъци, семенна течност и косми, но въпреки всичко това не бяха по-близо до извършителя, отколкото преди двайсет и девет дни, когато намериха първата жертва, завързана и убита по същия начин. Безразличието, с което убиецът оставяше веществени доказателства, показваше, че няма криминално досие в полицията. Той беше твърде добре организиран, за да го прави от небрежност. Следователно човекът не беше осъждан, поне за сериозно престъпление, и беше готов да рискува или принуден да го прави. И двете вероятности бяха тревожни. И той сигурно щеше да убие отново.