Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Докато вървеше след нея, Себастиан осъзна колко много си приличат. Двама души, които винаги намираха за необходимо да се държат на разстояние.

Жена.

Мъртва.

В дома си.

При нормални обстоятелства нямаше да се налага да викат Националния отдел за разследване на убийства, известен като „Риксморд“, и екипа на Торкел Хьоглунд.

В повечето случаи това беше трагичният резултат от семейна кавга, спор за родителски права върху детето, гневен изблик на ревност или пиянска вечер с лоша компания.

Всеки полицай знае, че когато една жена е убита в собствения си дом, трябва да търси извършителя сред най-близките й хора, затова не беше изненадващо, че когато прие спешното обаждане малко след седем и половина вечерта, на Стина Каупин й хрумна мисълта, че говори с убиеца.

– Телефон за спешни случаи. С какво мога да ви помогна?

– Жена ми е мъртва.

Трудно беше да се разбере останалото, което каза мъжът. Гласът му беше дрезгав от скръб и шок. Дълги периоди мълчанието беше толкова напрегнато, че Стина си помисли, че той е затворил. Беше борба, докато го накара да каже адреса, защото човекът повтаряше, че съпругата му е мъртва и че има много кръв. Навсякъде. Може ли да дойдат? Моля? Стина си представи мъж на средна възраст с окървавени ръце, който бавно, но сигурно осъзнава какво е направил. Най-после тя успя да изкопчи адреса в Тумба и каза на мъжа – вероятно убиеца – да стои там, където е, и да не докосва нищо в къщата. След това добави, че ще изпрати полицията и линейка на местопрестъплението. Затвори и предаде съобщението на полицията в Сьодерторн, Худинге, която на свой ред изпрати патрулна кола.

Ерик Линдман и Фабиан Холст току-що приключваха с вечерята си от храна за вкъщи, когато получиха обаждане да отидат на „Толенсвег“ № 9.

Десетина минути по-късно бяха там. Слязоха от патрулната кола и огледаха къщата. Никой от тях не се интересуваше от градинарство, но и двамата осъзнаха, че някой е изразходвал много време и пари, за да създаде идиличната красота около жълтата дървена къща.

Те бяха стигнали до половината на пътеката, когато вратата се отвори. Полицаите инстинктивно посегнаха към кобурите си. На прага застана мъж с разкопчана риза, който се втренчи в тях с безизразни очи.

– Няма нужда от линейка.

Линдман и Холст се спогледаха. Мъжът на прага очевидно беше в шок, а хората в шок действат по собствени правила. Те са непредсказуеми. Нелогични. Линдман продължи да върви по пътеката, а Холст забави крачка, като държеше ръката си близо до пистолета.

– Рикард Гранлунд? – попита Линдман, приближавайки се до мъжа, чийто поглед беше втренчен в някаква точка зад него.

– Няма нужда от линейка – повтори човекът. – Жената, с която говорих, каза, че ще изпрати линейка, но не е необходимо. Забравих да й кажа...

Линдман стигна до мъжа и внимателно хвана ръката му. Човекът трепна от физическия контакт и се обърна с лице към него. Той погледна изненадано полицая, сякаш го вижда за пръв път и се чуди как се е озовал до него.

Линдман забеляза, че по ръцете и дрехите му няма кръв.

– Рикард Гранлунд?

Мъжът кимна.

– Върнах се у дома и тя лежеше там...

– Откъде?

– Какво?

– Откъде се върнахте? Къде бяхте?

Моментът може би не беше подходящ да разпитва човек, който толкова очевидно беше в състояние на шок, но информацията, получена по време на първия контакт, можеше да бъде сравнена с онова, което мъжът щеше да каже на разпит на по-късен етап.

– В Германия. По работа. Самолетът ми се забави. По-скоро полетът беше отменен, след това се забави, а после се забавих още повече, защото багажът ми... – Мъжът млъкна. Изглежда го осени някаква мисъл или прозрение. Той погледна Линдман с яснота в очите, която липсваше дотогава. – Можех ли да я спася? Ако бях дошъл навреме, дали тя щеше да е жива?

Всички въпроси с „ако“ бяха естествени, когато умреше някой. Линдман ги беше чувал много пъти. В някои от случаите, в които беше включен, хората бяха умрели, защото се бяха оказали на неподходящо място в неподходящ момент. Бяха пресичали улицата точно когато връхлиташе пиян шофьор. Бяха спали в каравана в нощ, когато газовата бутилка бе започнала да тече. Бяха преминавали железопътна линия точно когато минаваше влак. Паднали електрически кабели от стълбове, дрогирани насилници, автомобили, движещи се в насрещното платно. Лош късмет. Случайно съвпадение. Забравени ключове можеше да забавят човека точно онези няколко секунди, които означаваха, че той или тя няма да оцелее в безлюден подлез. Един отменен полет можеше да остави нечия съпруга сама достатъчно дълго, за да даде възможност на убиец да нанесе удара си. Всички онези „ако“.