Микаел Юрт: Жените, които го познаваха

Пристигна след дванайсет минути.

И след още петнайсет минути Рикард осъзна, че куфарът му не е там.

Той пак чака на друга опашка пред гишето на „Луфтханза“, за да съобщи, че куфарът му липсва. Даде бележката за багажа си, адреса си и описание на куфара и излезе да потърси такси. Жегата го порази с физическа сила, когато мина през въртящите се врати. Беше истинско лято. Вечерта щеше да бъде прекрасна. Рикард почувства, че доброто му настроение се завръща донякъде при мисълта за мохито в двора под лъчите на залязващото слънце. Той се нареди на опашката за таксита. Щом колата потегли, шофьорът го уведоми, че днес движението в Стокхолм е същински ад. Намали под петдесет километра в час, когато се включиха в безкрайната редица от коли, отправили се в южна посока по магистрала Е4.

Ето защо, когато таксито най-после зави по „Толенсвег“, Рикард Гранлунд не мислеше, че денят му може да стане по-лош.

Той плати с кредитната си карта и се приближи до къщата през уханната, красиво поддържана градина. Остави дипломатическото си куфарче и найлоновия плик с мохитото до вратата и извика:

– Върнах се!

Никой не отговори. Рикард събу обувките си и влезе в кухнята. Погледна през прозореца да види дали Катарина е в градината, но нямаше следа от нея. Нямаше я и в кухнята. Не беше оставила бележка. Рикард извади телефона си и го провери. Нямаше пропуснати обаждания, нито нови съобщения. В къщата беше горещо и задушно. Слънцето блестеше директно през прозорците,

Катарина не беше спуснала сенниците. Рикард отключи вратата за вътрешния двор и я отвори широко, а след това тръгна към горния етаж. Щеше да се изкъпе и да се преоблече. Чувстваше се мръсен и потен. Махна вратовръзката си и започна да разкопчава ризата си, докато се качваше по стълбите, но изведнъж спря, когато стигна до спалнята. Катарина лежеше на леглото. Това беше първото, което Рикард забеляза. И после осъзна три неща в бърза последователност.

Тя лежеше по корем.

Беше завързана.

Катарина беше мъртва.

Влакчето на метрото се разтресе и спря. Майката с бебешката количка пред Себастиан Бергман се хвана за стоманената подпора и нервно се огледа наоколо. Тя беше на тръни, откакто се качи на „Св. Ериксплан“, и въпреки факта, че хленчещото й момченце беше заспало преди две спирки, жената, изглежда, не можеше да се отпусне. Беше очевидно, че не й харесва да бъде в такава близост с толкова много непознати. Себастиан забеляза няколко издайнически знака. Жената непрекъснато пристъпваше от крак на крак, за да избегне физически контакт с околните. Под носа й беше избила пот. Изражението й показваше, че е нащрек, а очите й постоянно се стрелкаха насам-натам. Себастиан се беше опитал да й се усмихне окуражително, но тя бързо отмести поглед встрани и продължи да се оглежда.

Той обходи с поглед претъпкания вагон, който отново спря, като изсъска, в тунела след „Хьоторгет“. След като няколко минути стоя неподвижно, влакчето бавно потегли и влезе в „Т-Сентрален“, главната метро станция в сърцето на Стокхолм. Себастиан обикновено не пътуваше с метрото и никога не го използваше по време на най-натоварените часове или през туристическия сезон. Беше твърде неудобно и хаотично. Той не можеше да свикне с тълпите хора, шума и миризмите. Предпочиташе да върви пеша или да вземе такси. Да бъде на разстояние от хората. Встрани от тях. Това беше нормалната му практика. Но вече нищо не беше нормално.

Нищо.

Себастиан се облегна на вратата в дъното на вагона и надникна през другата врата. Видя я през стъкленото прозорче. Русата коса и наведената глава. Четеше вестник. Той осъзна, че се усмихва, докато я гледа.

Както винаги, тя смени влакчето на „Т-Сентрален“. Вървеше бързо надолу по каменните стъпала до червената линия. За него беше лесно да я проследи. Стига да се движеше на разстояние, беше скрит от потока пътници и от туристите, които разглеждаха картите си.

Когато дванайсет минути по-късно влакчето спря на станция „Ярдет“, той изчака няколко минути и после слезе. Тук трябваше да внимава повече. На перона имаше по-малко хора. Повечето пътници бяха слезли на предишната станция. Себастиан беше избрал вагона пред нейния, така че тя да бъде с гръб към него, когато слиза. Тя крачеше бързо и вече беше на половината път до ескалаторите, когато той я съзря. „Ярдет“ очевидно беше крайната цел и на жената с бебешката количка и Себастиан реши да остане зад нея, в случай че човекът, когото следеше, се обърне поради някаква причина. Жената спокойно буташе количката след хората, които бързаха към ескалаторите, вероятно с надеждата да избегнат задръстване отпред.