Микаел Юрт: Жените, които го познаваха

– Повикай Ваня и пак огледайте всичко.

Много щеше да помогне, ако открият връзка между жертвите. Щяха да научат нещо за извършителя и да се доближат до него. Най-лошият сценарий беше убиецът да избира жените произволно – вижда някоя в града, проследява я, открива къде живее, прави планове и чака удобна възможност. Ако така избираше жертвите си, нямаше да го заловят, освен ако не направи грешка. А досега убиецът не беше сбъркал никъде.

Били изкачи стъпалата с няколко бързи, големи крачки, погледна в спалнята, където работеше Урсула, и влезе в кабинета. Стаята беше малка, може би шест квадратни метра. В единия ъгъл имаше бюро и канцеларски стол, под който беше сложен лист перспекс, така че колелцата да не драскат паркета. Ниска пейка с принтер, модем, рутер, листове, папки и канцеларски принадлежности. На стената над бюрото беше окачена дълга рамка с места за осем снимки. На едната фотография жертвата – Катарина – беше сама под ябълково дърво и се усмихваше на обектива. Тъмна коса, сламена шапка, бяла лятна рокля. Същинска реклама на шведско лято. Йостерлен, вероятно. Съпругът – Рикард – също беше сам на друга снимка, на носа на платноходка. Слънчеви очила, загар, съсредоточен. На всички останали фотографии бяха двамата. Близо един до друг, прегърнати, усмихнати. Изглежда бяха пътували доста. На фона се виждаше плаж с бял пясък и палми и Били позна Ню Йорк и Куала Лумпур. Очевидно нямаха деца.

Този път поне никой не беше загубил майка си.

Той се вгледа в снимките. В изпълнените с обич усмивки на двойката. Те бяха прегърнати на всяка фотография. Вероятно винаги позираха така пред фотоапарата. А може би беше преструвка, за да покажат на света колко са щастливи. Не изглеждаше така обаче. Двамата явно се обичаха. Неизвестно защо, Били не можеше да откъсне очи от образите на мъжа и жената. В щастието им имаше нещо, което дълбоко го развълнува. Те преливаха от радост. Бяха много влюбени и жизнени. Били обикновено не се трогваше от такива неща. Не му беше трудно да постави професионално разстояние между себе си и жертвите. Е, винаги се вълнуваше до известна степен и страдаше заедно с роднините, но обикновено скръбта не го пронизваше толкова дълбоко. Той знаеше защо е различно този път. Наскоро се беше запознал с една жена, чието щастливо изражение и подканваща усмивка напомняха на Катарина от снимките. Това правеше трагедията реална. Били се замисли за Мая, която отметна завивките и сънено го прегърна тази сутрин. Тя го накара да остане още малко и още малко и още малко, докато утрото свърши. Образът на усмихнатата Мая се вместваше идеално в романтичните фотографии пред него, но не и в гротескно изкривената, завързана и изнасилена жена в съседната стая. Въпреки това за секунда той видя Мая да лежи по лице в огромна локва кръв. Били извърна глава и затвори очи. По-рано никога не беше изпитвал този страх.

И не трябваше да позволява това да се случи отново. Знаеше го. Не трябваше да допуска насилието и терора да отровят живота му. Това би унищожило любовта и би го превърнало в страхливец, който постоянно се тревожи. Беше му кристално ясно колко важно е да отделя личния си живот от работата. Без това разграничение можеше да изгуби всичко. Били можеше да прегръща Мая и да я притиска до себе си, но никога не трябваше да споделя това чувство. То беше твърде мрачно и бездънно, за да бъде внесено във взаимоотношенията им. Той щеше дълго да я прегръща, щом се прибере вкъщи. Тя щеше да го попита защо. Били щеше да излъже. Не искаше да й разкрива истината. Обърна се, взе лаптопа от бюрото и слезе долу да намери Ваня.

Високият мъж даде на компютъра команда да разпечата всички снимки и принтерът реагира веднага с ефикасно бръмчене. Докато образите се появяваха на лъскавата гланцова хартия, мъжът създаде нова папка за снимките на екрана, копира я, влезе в защитена с парола уебстраница, идентифицира се като администратора и прехвърли папката. Уебстраницата имаше безличен адрес fygorh.se – произволна комбинация от букви, която не би се появила на челно място в списъка на никоя търсачка. Ако някой браузър случайно попаднеше на страницата, щеше да види само лошо разположен текст, който едва се чете на пъстроцветен движещ се екран. Текстът, който от време на време променяше цвета и шрифта си, се състоеше от откъси от книги, държавни разследвания, дисертации, други уебсайтове и напълно безсмислени параграфи без обособяване или разстояния между тях. Тук-там текстът беше прекъснат от странни рисунки и чертежи без видима цел. Приличаше на дигитален вариант на глупостите, които понякога може да се видят по автобусните спирки или разпределителните кутии за електричество, надраскани от някой, който не може да избере между всичките възможности на някое предложение и вместо това е решил да натъпче всичко на едно място. Никой не можеше да се съсредоточи много дълго върху сайта. Мъжът беше поискал статистиката за посещенията. От седемдесет и тримата души, които необяснимо как се бяха озовали там, човекът, който беше стоял най-дълго, бе успял да се задържи само една минута и двайсет и шест секунди. Мъжът искаше точно това. Никой не си беше направил труда да щракне на петата страница, нито да забележи малкия червен бутон в средата на статия със списък на сгради в Катринехолм. Щракнеш ли върху бутона, отваряше се нова страница, която искаше потребителско име и парола. След тази проверка за сигурност беше папката, която той току-що беше качил там. Папката имаше нищо неиздаващото име „3“.