Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

– Бях на театър на открито – отговори той. – Наложи се да тръгна точно след антракта.

Тя го погледна със смесица от изненада и недоверие.

– Но ти не ходиш на театър!

Това беше вярно. Няколко пъти, когато не говореха за работа, Били се беше изказал за театъра като за „мъртва форма на изкуство“, изразявайки възгледа, че както сме изоставили коня и каруцата, когато се е появила моторната кола, така и театърът трябва да бъде оставен да умре тихо и достойно, след като се е родил филмът.

– Срещнах едно момиче. Тя искаше да отидем.

Ваня се усмихна. Разбира се, че ще е момиче.

– И какво каза тя, когато й обясни, че трябва да отидеш на работа?

– Не съм сигурен дали ми повярва. И без това трябваше да ме събуди веднъж по време на първото действие... А ти какво правеше?

– Нищо особено. Бях вкъщи и четях за Хинде.

Това ги доведе до причината, поради която седяха в безлюдната сграда на Кунгсхолмен, когато до новия ден оставаха няколко минути.

Четиресет и пет минути по-късно те трябваше да признаят, че не са отбелязали никакъв напредък. Нямаше общ знаменател между трите жертви. Различна възраст, две омъжени, една разведена, една с деца. Не бяха израснали на едно и също място, не бяха учили в едно и също училище, не бяха работили в една и съща област, не бяха членували в един и същ клуб или организация и нямаха еднакви любими занимания. Нямаше очевидни връзки между съпрузите и бившите им съпрузи и жените не бяха приятелки във фейсбук или други социални мрежи.

Те не се познаваха.

Нямаха нищо общо помежду си.

Поне нищо, което можаха да открият Били и Ваня. Били затвори компютъра си и уморено се облегна назад на стола. Ваня стана, приближи се до бялото табло и се втренчи в снимките на трите жени – по една фотография, докато са били живи, и по няколко – след смъртта им. Част от тях бяха наредени в отвесна линия в десния край на таблото. От деветдесетте години. Ужасяващо сходни с новите снимки.

– Той ги копира точно.

– Да, и аз се чудех за това. Как го прави? – Били стана и отиде при нея. – Мислиш ли, че се познават?

– Не е задължително. Старите снимки са публикувани.

– Къде? – изненадано попита Били. Трудно му беше да си представи, че някой вестник може да отпечата ужасяващите фотографии, а през 1996 година интернет съвсем не беше неизчерпаем източник на информация, какъвто е днес.

– В двете книги на Себастиан и на други места. – Ваня се обърна с лице към него. – Чел ли си ги?

– Не.

– Трябва да ги прочетеш. Наистина са много добри.

Били кимна, без да каже нищо. Имайки предвид мнението на Ваня за Себастиан, това може би бяха единствените положителни думи, които тя някога щеше да каже за него. Били се поколеба. Беше късно и Ваня вече показваше знаци на раздразнение, но той се чу да пита:

– Мислиш ли, че трябва да го включим в това разследване?

– Себастиан ли?

– Да.

– Искрено се надявам това да не стане.

Ваня се върна до масата, събра папките си и се отправи към вратата.

– Между другото, трябва да посетим Хинде в „Льовхага“ Мисля да отидем ти и аз. – Тя отвори вратата. – Ще се видим утре. Ще се обадиш ли на Торкел да му кажеш колко малко сме открили?

Без да дочака отговор, Ваня се обърна и излезе, оставяйки Били сам. Значи той трябваше да съобщи на Торкел лошата новина. Били погледна часовника. Малко преди един. Той въздъхна и взе мобилния си телефон.

Себастиан се събуди, когато някой докосна лицето му. Той отвори очи, бързо се ориентира в непознатата спалня и обърна глава наляво, докато си припомняше вечерта, която го бе довела тук. Беше проследил Ваня до дома й. Видя я, че влезе вътре. Той се готвеше да се премести на обичайното си място за наблюдение, когато тя неочаквано излезе отново. Секунди по-късно пред сградата спря патрулна кола и Ваня се качи. Беше се случило нещо.

Нуждаеха се от нея на местопрестъпление.

От Себастиан не се нуждаеха никъде.

Той уморено тръгна към прекалено големия си апартамент, но се чувстваше неспокоен. Имаше само един начин да прогони чувството на тревожност и неудовлетвореност. Себастиан прегледа сутрешния вестник и се спря на лекция в „Къща ABF“: „Вечер с Юси Бьорлинг“. Темата изобщо не го интересуваше, но както обикновено на литературни събития, повечето от публиката бяха жени и след кратка преценка на възможностите за избор той седна на третия ред до една на четиресет и няколко години. Тя не носеше венчален пръстен. Себастиан поведе разговор през почивката. След това пи безалкохолна напитка с нея. Двамата решиха да отидат да похапнат нещо. Извървяха краткото разстояние до апартамента й във Васастан. Правиха секс. И сега тя го беше събудила. Елинор Бергквист. Продавачка в универсалния магазин „Оленс“. Домашни потреби. Между другото, колко ли беше часът? Навън беше светло, но това не означаваше нищо. В края на краищата, беше разгарът на лятото. Елинор лежеше на една страна и го гледаше, подпряла лакът на възглавницата и с глава, облегната на ръката му, докато проследяваше очертанията на лицето му с показалеца на другата си ръка. Поза, която може би беше видяла в някоя романтична комедия. Очарователна във филм, но невероятно дразнеща в действителност. Над едното й око беше паднал кичур ягодоворуса коса, а на устните й трептеше усмивка, която Себастиан предположи, че трябва да е „закачлива“. Пръстът й се спря на върха на носа му и леко го натисна.