Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Принтерът свърши работата си. Мъжът взе снимките, прелисти ги и ги преброи. Всичките трийсет и шест бяха там. Той извади голяма метална щипка и ги защипа за горния ръб. След това отиде в отсрещния край на стаята, където на стената беше заковано табло от талашит, и закачи щипката на гвоздей в горния десен ъгъл. Над гвоздея беше написана цифрата три, оградена с черно мастило. Той погледна най-горните снимки под номерата 1 и 2. Жени. В спалните си. Полуголи. Разплакани. Ужасени. Металната щипка в левия ъгъл държеше само трийсет и четири снимки. Мъжът не беше успял да направи още две. Преди акта. Беше твърде нетърпелив. Отклони се от ритуала. Това нямаше да се повтори. Втората партида беше пълна. Мъжът взе фотоапарата и направи снимка на таблото със зловещата изложба. Първият етап беше завършен. Той остави фотоапарата на бюрото и взе черната спортна чанта от пода до вратата.

Влезе в кухнята, сложи чантата на масата, дръпна ципа и извади опаковката от найлоновите чорапи, които беше използвал. „Филип Матиньо Ноблес 50 Камело“.

Както обикновено.

Както винаги.

Мъжът отвори шкафчето под умивалника и изхвърли опаковката. Върна се, извади найлоновото пликче с ножа, измъкна го и го сложи в умивалника. След това пак отвори шкафчето под умивалника и изхвърли окървавеното найлоново пликче. Затвори вратичката на шкафчето и пусна крана. Топла вода обля широкото острие. Засъхналата кръв започна да се отмива от метала и да изчезва в канала, бавно въртейки се по посока на часовниковата стрелка. Мъжът хвана ножа за дръжката и го обърна. Щом го изми от кръвта, той използва течен перилен препарат и четка, за да го почисти напълно. После внимателно избърса оръжието и го върна в чантата. Отвори третото чекмедже отгоре надолу до фурната и извади ролка с трилитрови пликчета за фризер. Откъсна едно пликче, остави ролката на мястото й, затвори чекмеджето, сложи пликчето до ножа и излезе от кухнята.

Били намери Ваня пред моравата. Тя стоеше с гръб към вътрешния двор и големите прозорци. Пред нея се простираше красиво окосената морава, която завършваше с две лехи, пълни с шарени цветя. Били не знаеше имената на растенията и предположи, че и Ваня не се интересува от цветята.

– Как вървят нещата?

Ваня се стресна. Не го беше чула, че идва.

– Убиецът не е оставил визитната си картичка, ако питаш това.

– Е, да... – Били отстъпи крачка назад.

Ваня осъзна, че отговорът й е бил малко груб. Въпросът на Били може би изобщо не беше свързан с работата. Той я познаваше добре и знаеше колко много мрази този вид престъпления. Не заради кръвта и сексуалното насилие. Беше виждала много по-лоши неща. Жертвата обаче беше жена.

Убита.

В собствения си дом.

Жените не трябва да бъдат изнасилвани и убивани в собствените си домове. Те и без това постоянно са уязвими където и да отидат. Трябва да се преоблекат, преди да тръгнат за дома си от нощен клуб или бар. Трябва да избягват подлези, паркове и безлюдни улици. Не трябва да слушат айпода си. Свободата на движенията и възможностите им за избор са ограничени. Те трябва да се чувстват спокойни поне в домовете си.

Отпуснати.

В безопасност.

– Открих нещо – каза Ваня, обърна се и тръгна към вътрешния двор. Били я последва. Те се качиха на верандата и минаха покрай четири плетени от ракита стола и маса със затворен зелен чадър в средата, които напомниха на Били повече за ресторант на открито, отколкото на обикновени градински мебели. Двамата се приближиха до два бели дървени шезлонга, където семейство Гранлунд сигурно се бе наслаждавало на залеза на слънцето на чашка питие. – Ей там. – Ваня посочи прозореца вляво. Били погледна и видя по-голямата част от партера. Торкел седеше и разговаряше с Рикард Гранлунд, а криминалистите проверяваха останалата част от къщата, но Ваня едва ли искаше да му покаже това.

– Кое? – попита Били.

– Там – повтори тя и пак посочи. Този път беше точна и той видя какво има предвид. Отпечатъкът върху перваза на прозореца беше пред него. Там имаше правоъгълна следа, голяма няколко квадратни сантиметра, с по-малка точка под нея, оградена от два полумесеца. Онзи вляво беше малко извит надясно, а вторият, вдясно – малко наляво, като скоби, затварящи други следи. Били веднага се досети какви са. Някой – вероятно убиецът – беше гледал през прозореца с чело и нос, долепени до стъклото, и беше свил в шепи ръце, за да засенчи очи от светлината, оставяйки секрет от мастните си жлези върху перваза.