Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

– Не.

– Мога да го стопля, ако желаеш. Като лате.

– Не е необходимо.

– Сигурен ли си?

– Да.

– Добре.

– Себастиан?

Той се стресна и я погледна озадачено.

– За какво мислиш?

Себастиан наистина се беше отнесъл. Отново. На мястото, където винаги се пренасяше. Към онова, което напоследък изпълваше часовете му. Обсебването. Дори през най-успешния етап на кариерата си, когато беше напълно всеотдаен, той не изпитваше никаква трудност да прогонва нежелани мисли. Ако някое разследване заплашваше да обсеби живота му по начин, който не му харесваше, Себастиан преставаше да мисли за него няколко дни. Правеше нещо друго. Възвръщаше си инициативата.

Себастиан Бергман не беше човек, който губи контрол. За нищо и за никого. Поне така стаяха нещата по-рано.

Сега обаче нещата се бяха променили.

Животът го беше разтърсил. Беше му нанесъл поражения.

Не само веднъж, а два пъти.

Той така и не бе успял да намери пътя обратно след бедствието в Тайланд в деня след Коледа през 2004 година, когато отиде във Вестерос преди три месеца. Целта на пътуването му беше да продаде къщата на родителите си и докато я разчистваше, намери няколко писма. Изпратени до майка му през 1979 година. От жена, която пишеше, че е бременна от него. Писма, които Себастиан не беше получил навремето. Преди три месеца той беше направил всичко възможно да открие подателката. Бившите му колеги от „Риксморд“ бяха във Вестерос, за да разследват жестокото убийство на младо момче, и Себастиан успя да се вмъкне в случая, за да използва полицейските ресурси и да намери жената, написала писмата. Да намери адрес. Информация.

Научи всичко. На „Стуршерсгатан“ 12 му отвори жена на име Ана Ериксон. Каза му, че Себастиан има дъщеря, но тя не трябва да знае, че той е баща й. Тя вече имала баща. Валдемар Литнер, който знаел, че Ваня не е негова дъщеря.

Себастиан и дъщеря му никога нямаше да се срещнат. Това би разбило много неща. Би съсипало всичко. За всички. Наложи се той да обещае, че няма да търси дъщеря си.

Проблемът беше, че те вече се познаваха.

Нещо повече, бяха работили заедно.

Във Вестерос. Той и Ваня Литнер, следовател от „Риксморд“ Умна, мотивирана, способна, силна.

Неговата дъщеря.

Себастиан имаше дъщеря.

Отново.

И оттогава той я следеше. Не можеше да обясни защо. Трябваше да я вижда, но това беше всичко. Нямаше да й се обади. Какво би могъл да й каже?

Погледна Елинор, която внимателно го беше попитала за какво мисли, и отговори с думата, която вероятно щеше да провокира най-малко последици.

– За нищо.

Елинор кимна, очевидно доволна от отговора или поне от факта, че отново е привлякла вниманието му. Себастиан протегна ръка и взе парче диня. Сигурно щеше да може да преглътне поне това.

– Върху какво работиш?

– Защо питаш?

Неприятен отговор, определено груб, но беше по-добре веднага да сложи край. Себастиан не искаше и без това неприятната закуска да се развие във възможност да се опознаят. Те вече знаеха достатъчно. Той знаеше за нея повече, отколкото тя за него. Елинор знаеше, че името му е Себастиан и че е психолог. Той беше успял да избегне повечето лични въпроси, като се престори, че се интересува от нея.

– Ти каза, че трябва да отидеш на работа – продължи тя. – Сега е средата на юли и повечето хора са в отпуск, затова се чудех върху какво работиш.

– Работя върху... нещо като доклад.

– За какво?

– Това е... продължение. За Полицейската академия.

– Нали каза, че си психолог?

– Да, но понякога работя с полицията.

Елинор кимна, отпи от чая си и взе багетата.

– Кога трябва да го свършиш?

Какъв шибан въпрос.

– След две седмици.

Онези зелени очи. Тя знаеше, че той лъже. За Себастиан това нямаше значение. Изобщо не му пукаше какво мисли Елинор за него, но се чувстваше неудобно в тази ежедневна ситуация на закуска, която и двамата знаеха, че е преструвка. Химера. Стига толкова. Той отмести назад стола си.

– Трябва да тръгвам.

– Ще ти се обадя.

– Добре...

Вратата се затвори зад него. Елинор се заслуша в стъпките му, докато той слизаше по стълбите, и се усмихна. Когато вече не го чуваше, тя стана и отиде в спалнята. Погледна през прозореца. Ако Себастиан пресече улицата и завие наляво, Елинор ще го види отново. Той не го направи.

Тя се отпусна на неоправеното двойно легло и легна там, където беше спал Себастиан. Дръпна завивката над лицето си, зарови нос във възглавницата му и вдъхна дълбоко. Затаи дъх, сякаш се опитваше да задържи мириса му в себе си.