Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Това беше преди две седмици.

Оттогава Троле го търси няколко пъти, но Себастиан не отговори. Седеше неподвижно в апартамента си и слушаше как телефонът звъни ли, звъни. Само Троле можеше да звъни толкова много пъти, преди да се откаже. Себастиан вече не беше сигурен какво точно иска да знае. Ако продължеше, щяха ли да останат граници, които да не е преминал?

Усещаше, че го обзема умора. Часовете на възвишението пред апартамента на Ваня. Сексът. Снощи беше Елинор, а предишната нощ и утре – някоя друга. Празният му апартамент. Безсмисленият живот. Трябваше да прави нещо. Каквото и да е. Да промени нещата. Той извади мобилния си телефон и набра номера.

Троле отговори веднага.

– Чудех се кога най-после ще се обадиш – каза той с дрезгав, сънен глас.

– Трябваше да свърша някои неща – отвърна Себастиан и започна да се отдалечава от блока на Ваня, притиснал телефона до ухото си. – Нямаше ме.

– Не ме лъжи. Следил си я. Дъщерята.

Себастиан се вцепени, но после осъзна, че Троле говори за дъщерята на Валдемар. Разбира се.

– Откъде знаеш?

– Защото съм по-добър от теб.

Себастиан си представи как бившият му колега се усмихва самодоволно в другия край на линията.

– Не ти казах да проверяваш нея – троснато отговори той.

– Знам, но съм старателен. Ченге от старата школа.

– Откри ли нещо?

– Това-онова, но нищо мръсно. Човекът, изглежда, е образец на добродетел. – Троле млъкна и Себастиан чу шумолене на листове, които по всяка вероятност бяха натрупани на купчина пред него. – Името му е Ернст Валдемар Литнер. Роден е в Гьотеборг през 1953 година. Започнал да учи в Техническия университет „Шалмерш“, а после се прехвърлил икономика. Оженил се за Ана Ериксон през 1981 г. Между другото, тя не приела фамилното му име. Няма бивши съпруги или други деца. Няма полицейско досие. Работил като счетоводител няколко години, а от 97-а се занимавал и с други неща, включително данъчни съвети. Сигурно печелел добре, защото платил депозита за апартамента на Ваня и следващата година купил голяма лятна вила във Ваксхолм. Няма любовници, мъже или жени, доколкото можах да открия, но някой хаква компютъра му, затова ще видим. Миналата година се разболял.

– От какво?

– Някаква клетъчна мутация в белите дробове. Рак, онова, което довършва всички ни накрая. Майка ти от какво умря?

Себастиан не реагира на намека, че Троле очевидно е проверявал и него, и потрепери въпреки жегата. Валдемар беше болен от рак? Не можеше да е вярно. Мъжът, откраднал дъщеря му, изглеждаше жизнен. Вероятно това беше маска, която си слагаше пред Ваня, полагайки усилия заради нея.

– В ремисия е от пролетта – продължи Троле. – Каквото и да означава това. Връзката ми не успя да вземе епикризата, но той е записан само за обикновени контролни прегледи, затова сигурно е извън опасност.

Себастиан изсумтя разочаровано.

– Добре... Нещо друго?

– Не. Но още съм в началото. Мога да се разровя много по-надълбоко, ако искаш.

Себастиан се замисли. Положението беше по-лошо, отколкото си представяше. Валдемар не само че беше обичан от дъщеря си, но и бе оцелял от рак. Светец, който се бе върнал при семейството си от преддверието на смъртта.

Себастиан нямаше шанс. Всичко свърши.

– Не, не е необходимо. Благодаря ти.

Дотук с този план.

Третият му ден на работа. Най-после беше намерил една от онези машини, с които отпечатваш етикети и самозалепящи се листчета, и сега стоеше в коридора пред металната табелка, на която пишеше, че кабинетът е на директора. Той махна предпазното листче от гърба на напечатания етикет и го залепи на вратата. Беше малко накриво, но нямаше значение. Четеше се ясно. Директор Томас Харалдсон.

Той отстъпи назад и погледна надписа с доволна усмивка.

Нова работа.

Нов живот.

Беше кандидатствал за поста преди няколко месеца, но не очакваше да го получи. Не че не беше квалифициран за него, но това беше период в живота му, когато не му вървеше. Нещата в работата бях зле. Харалдсон не се разбираше с новата си шефка Керстин Хансер и откровено казано, професионалният успех му убягваше. Това се дължеше предимно на факта, че Хансер отказваше да признае качествата му и активно работеше против него. Отношението беше започнало да го потиска. Положението вкъщи също беше доста напрегнато. Не заради липса на любов или защото животът им беше станал еднообразен, просто нещата бяха много... фокусирани. Съпругата му Йени си беше направила серия тестове за плодовитост и животът им бе фокусиран върху опитите да забременее. Тя постоянно мислеше за зачеване, а той беше обсебен от Хансер, работата и нарастващото си огорчение. Нищо не беше наред и Харалдсон не смееше да се надява, че ще получи работата, за която беше кандидатствал в края на зимата, ей така, за да опита. В обявата пишеше, че ще назначат човек чак през лятото, затова той продължи да работи в полицията на Вестерос и забрави за новата перспектива. И после убиха онова момче и доведоха „Риксморд“ и Харалдсон постъпи в болница след огнестрелна рана. В гърдите, ако той описваше случая. В долната част на рамото според официалната документация. Във всеки случай, Харалдсон още не се бе възстановил напълно. Мястото все още беше чувствително. Усети го, докато отново приглаждаше етикета с новата си длъжност.