Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

– Кои са дошли?

Аника погледна самозалепящото се листче в ръката си.

– Ваня Литнер и Били Русен.

Поне не беше Торкел Хьоглунд. Когато се запознаха, Торкел му каза, че Харалдсон е важен участник в разследването им, но само след един ден и нещо го изрита без абсолютно никакво обяснение. Не можеше да се има доверие на Торкел. Харалдсон не изпитваше желание да вижда и Ваня и Били, но какво можеше да направи? Той погледна към вратата, където чакаше личната му асистентка. Можеше да я помоли да им каже, че е зает, и да ги накара да дойдат някой друг път. По-нататък. Може би след няколко дни, когато щеше да има време да се запознае по-добре с новата си работа. Когато бъде по-добре подготвен. Можеше ли да каже на личната си асистентка да излъже? Харалдсон никога не беше имал лична асистентка, но предполагаше, че това е част от работата й. В края на краищата, тя беше там, за да улеснява нещата за него. Отлагането на посещението на „Риксморд“ определено щеше да направи деня му по-лесен.

– Кажи им, че съм зает.

– С какво?

Харалдсон я погледна озадачено. С какво може да е зает човек в кабинета си?

– С работа, разбира се. Нека дойдат някой друг ден.

Аника го погледна неодобрително и затвори вратата. Харалдсон въведе паролата си в компютъра, а после завъртя стола си и погледна през прозореца, докато чакаше да се заредят личните му настройки. Щеше да бъде хубав летен ден.

На вратата отново се почука. Този път Харалдсон дори не успя да каже „Влез“, когато вратата се отвори и в кабинета целеустремено влезе Ваня. Тя спря толкова внезапно, когато видя Харалдсон, че Били едва не се блъсна в нея.

– Какво правиш тук?

– Работя. – Харалдсон поизпъчи гърди на удобния канцеларски стол. – Аз съм директорът на затвора. Заемам поста от няколко дни.

– Временно ли? – Ваня не можеше да повярва.

– Не. Това е новата ми работа. Постоянна.

– Аха...

Били побърза да се намеси с повода за посещението им.

– Дошли сме заради Едвард Хинде.

– Досетих се.

– И все още не си се подготвил да разговаряш с нас? – попита Ваня, седна на единия фотьойл за гости и се втренчи предизвикателно в Харалдсон.

– Човек има да върши много работа, когато е на нова длъжност. – Харалдсон размаха ръце над бюрото си, но в същия момент осъзна, че върху него няма много неща, които да онагледяват колко е претоварен с работа. – Но мога да ви отделя няколко минути. Какво искате да знаете?

– Случвало ли се е нещо с Едвард Хинде през последния месец и нещо?

– Какво?

– Знам ли... Необичайно поведение, някакви отклонения от нормалната му установена практика, промени в настроението. Нещо извън нормалното.

– Не са ми докладвали. Няма нищо в записките за Хинде. Още не съм се запознал с него.

Ваня кимна, очевидно доволна от отговора.

– Какви възможности има той да общува с външния свят? – попита Били.

Харалдсон придърпа папката на бюрото към себе си, разгърна я и благодари на щастливата си звезда, че я донесе от дома си сутринта. Да има подръка цялата налична информация за Хинде в деня след запитването на „Риксморд“ беше знак за инициативност.

– Тук пише, че той има достъп до вестници, списания и книги в библиотеката, както и ограничен достъп до интернет.

– Колко ограничен? – попита Били.

Харалдсон не знаеше. Обаче знаеше на кого да се обади – Виктор Бекман, шефа на охраната на „Льовхага“. Виктор отговори веднага и каза, че ще дойде. Тримата зачакаха мълчаливо в оскъдно обзаведения, безличен кабинет.

– Как е рамото ти? – попита Били след минута и нещо.

– Гърдите – машинално го поправи Харалдсон. – Добре. Не съм се възстановил напълно, но съм... добре.

– Чудесно.

– Да.

Отново настъпи мълчание. Харалдсон се запита дали да им предложи кафе, когато влезе Виктор. Той беше висок мъж с карирана риза и памучен панталон, с кафяви очи, късо подстригана коса и дълги, извити нагоре мустаци, които напомниха на Били за групата „Вилидж Пийпъл“, докато се ръкуваха.

– Без порнография, разбира се – отговори Виктор, когато Били повтори въпроса си за достъпа на Хинде до интернет. – Много, много ограничен по отношение на насилието. Това е най-строгата форма на ограничаване на достъпа до интернет, която можете да си представите. Ние я програмирахме.

– Социални медии?

– Нищо. Напълно недостъпни са за него. Хинде няма как да общува с външния свят чрез компютъра.

– Можете ли да проверите историята на търсачката му? – попита Ваня.