Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Виктор кимна.

– Съхраняваме уебтрафика три месеца. Искате ли копие?

– Да, моля.

– Той има компютър в килията си, нали? – обади се Харалдсон, защото не искаше да бъде напълно изключен от разговора.

Виктор пак кимна.

– Но няма връзка с интернет, разбира се.

– Тогава за какво го използва? – попита Били.

– Кръстословици, судоку, такива неща. Освен това Хинде пише. Поддържа мозъка си активен, така да се каже.

– А телефонни обаждания, писма и така нататък? – попита Ваня.

– Не са му разрешени телефонни обаждания и напоследък не получава писма. Но онези, които пристигат, са все едни и същи. – Виктор погледна многозначително Били и Ваня. – От жени, които могат да го „излекуват“ с любовта си.

Ваня кимна. Това беше поредната загадка в живота – някои жени изпитваха влечение към психически най-неуравновесените и жестоки мъже в страната.

– Пазите ли ги?

– Имаме копия. Оригиналите са у Хинде. Ще ви ги дам.

Те му благодариха за помощта и Виктор отиде да вземе материалите, които щеше да им даде. Харалдсон се наведе над бюрото, когато вратата се затвори зад шефа на охраната.

– Може ли да попитам защо се интересувате от Хинде?

Ваня не обърна внимание на въпроса му. Засега те бяха съумели да запазят в тайна от пресата факта, че издирват убиец имитатор. Никой не беше свързал последните три убийства с един и същ извършител. Вероятно през лятото във вестниците работеха временно наети служители. В „Риксморд“ предпочитаха интересът на пресата към разследването да остане минимален. Колкото по-малко хора знаеха с какво се занимават, толкова по-голям беше шансът нещата да си останат такива, каквито са.

– Трябва да говорим с него – отвърна Ваня и стана.

– С Хинде?

– Да.

– Това не е възможно.

За втори път, откакто беше дошла, Ваня спря рязко и се обърна с лице към Харалдсон.

– Защо?

– Той е един от тримата затворници в крилото с максимална охрана, на които не са разрешени посещения, ако не са предварително заявени и одобрени. За съжаление. – Харалдсон разпери широко ръце в жест, който трябваше допълнително да подчертае колко много съжалява, че не може да им помогне.

– Но ти знаеш кои сме ние.

– Такива са правилата. Не мога да направя нищо, но Аника ще ви даде формуляр за заявка за посещение, който да попълните. Тя е моята лична асистентка...

Ваня си помисли, че Харалдсон се наслаждава на позицията си на власт. Може би това не беше толкова странно, защото той беше доста ниско в хранителната верига последния път, когато се видяха, но макар и разбираемо и човешко, пак беше изключително дразнещо.

– Колко време се обработват заявленията? – попита тя, опитвайки се да говори спокойно.

– От три до пет работни дни, но аз мога да ускоря нещата за вас. Все пак вие сте от „Риксморд“. Ще видя какво мога да направя.

– Благодаря.

– Моля.

Ваня излезе, без да каже довиждане. Били кимна и я последва.

Харалдсон се втренчи в затворената врата. Срещата мина добре. Сега щеше да си направи чаша кафе и да се обади на Йени.

Денят щеше да бъде добър.

Третият му ден.

– Още ли я дебнеш? – Стефан гледаше Себастиан с познато изражение, което казваше: „Знам за теб повече, отколкото ти знаеш за себе си, затова не ме лъжи“.

Себастиан мразеше това изражение.

– Аз не го тълкувам така.

– Стоиш пред блока й всеки ден. Следиш я из града, до работата й и до дома на родителите й. Как другояче го наричаш?

– Интересувам се от нея. Това е всичко.

Стефан въздъхна и се облегна назад на меката, светла тапицерия на фотьойла.

– Тя е моя дъщеря – осмели се да каже Себастиан като оправдание. – Трябва да го правя. Не мога да я оставя. – Той знаеше колко неубедително прозвучаха думите му и се зарадва, че не е споменал нищо за Троле.

Стефан поклати глава и се загледа през прозореца. Винаги стигаха до този момент. Ваня. Дъщерята, която Себастиан внезапно беше открил. Дъщерята, която не знаеше нищо и не й беше позволено да разбере. Или пък можеше? В това се състоеше надеждата. Това беше въпросът, на който Себастиан винаги се връщаше, рано или късно. Въпросът, който не можеше да подмине. Въпросът, с който постоянно се бореше.

Стефан разбираше проблема. Това беше като да събереш два противоположни полюса. Желанието, копнежът и потребността, от една страна, се сблъскваха с реалността, от друга, очевидно непримирими. Оттук произлизаха най-трудните проблеми. Стефан непрекъснато ги срещаше в работата си. Затова идваха пациентите при него – когато изведнъж осъзнаеха, че не могат да стигнат до отговори. Това беше човешко. Нямаше нищо странно. Необикновеното в тази ситуация беше, че човекът, който седеше срещу него, беше Себастиан Бергман. Стефан не беше очаквал, че той ще потърси помощ.