Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Да задържи него.

Ваня живееше в апартамент на хълма над Фрий Порт. Себастиан беше сигурен, че апартаментът е тристаен. Наблюдаваше го от малко възвишение на разстояние стотина метра. Сградата беше модерна, бледожълта. Седем етажа. Ваня живееше на четвъртия. Доколкото виждаше Себастиан, в момента никой не се движеше из жилището й. Тя вероятно още спеше. Или вече беше на работа. Всъщност нямаше значение, след като не можеше да я види. Той беше дошъл тук предимно защото не знаеше къде другаде да отиде.

Допреди няколко седмици всичко беше различно.

Себастиан си беше втълпил, че трябва да я вижда. Нуждаеше се от това. Да я вижда какво прави. Беше решил, че трябва да намери по-добра видимост, и за да го постигне, се беше опитал да се покатери на едно от големите листата дървета в долчинката под възвишението. Преодоля първия метър по-успешно, отколкото очакваше. Успя да се хване здраво за два клона по-горе и продължи. След това забеляза подходящ клон още по-нагоре и след като опипва слепешком наоколо известно време, съумя да се изкатери още няколко метра. Слънцето блестеше през листата, които ухаеха чудесно на свежо. Себастиан изведнъж се почувства като малко момче на приключение. Откога не се беше катерил на дърво? От много, много години. Обаче беше добър в това.

Пъргав.

Бърз.

Баща му не го насърчаваше. Той беше на мнение, че Себастиан трябва да посвещава времето си на интелектуални предизвикателства и да развива мускулатурата си и артистичните и творческите си таланти. Майка му се тревожеше повече за състоянието на дрехите му. Никой от тях не беше доволен, че Себастиан се катери по дърветата, затова той го правеше често. Колкото е възможно по-често. И сега отново се наслаждаваше на чувството, че прави нещо авантюристично и забранено.

И след това погледна към земята и осъзна, че дори от тази височина ще му бъде доста трудно да слезе, без да се нарани. Пъргавината и бързината вече не бяха първите качества, които ти идват наум, когато си помислиш за Себастиан. Точно когато осъзна тази стряскаща и ужасяваща истина, сакото му се закачи за остър стърчащ клон зад него и той загуби равновесие. Изведнъж малкото момче, отправило се на приключение, бе заменено от мъж на средна възраст в лоша физическа форма, който висеше няколко метра над земята и се потеше под мишниците. Себастиан бе принуден да пожертва илюзията за младежка дързост и сакото си. Той се смъкна с усилия по ствола и после се плъзна или по-скоро се свлече надолу към по-ниските клони, където успя да сложи доста болезнен край на бързото си спускане. Запълзя по земята. Краката му трепереха. Сакото му беше скъсано и имаше дълги, болезнени охлузвания по вътрешната страна на краката.

След произшествието се задоволи да стои на вече познатото възвишение, за да наблюдава апартамента на Ваня.

Това беше достатъчно.

И определено достатъчно безумно.

Себастиан дори не смееше да си помисли какво би станало, ако Ваня случайно бе погледнала навън и го беше видяла да виси на дървото пред дома й.

Жилището й изглеждаше прекрасно. Модерни завеси. Червени и бели цветя на прозорците. Малки лампи с ключове за регулиране силата на осветлението на первазите. Обърнат на североизток балкон, където в хубави дни тя пиеше кафето си между седем и двайсет и осем без петнайсет сутринта. Това означаваше, че Себастиан трябва да приклекне зад хвойновите храсти. Не си беше представял, че ще ги опознае толкова добре. Дъщеря му очевидно беше жена, която се придържа към установената практика. В делничните дни ставаше в седем, а през уикендите – в девет. Вторник и четвъртък отиваше да тича преди работа. Шест километра. В неделя удвояваше разстоянието. Често работеше до късно и рядко се прибираше вкъщи преди осем вечерта. Не излизаше много. Ходеше да изпие по едно питие един-два пъти месечно. С момичета. Нямаше гадже, доколкото можеше да прецени Себастиан. В четвъртък Ваня вечеряше с родителите си на „Стуршерсгатан“ 12. Отиваше там сама, но Валдемар Литнер обикновено я изпращаше.

Баща й.

Двамата бяха близки и това беше очевидно, докато се разхождаха заедно. Много близки. Често се смееха, винаги се разделяха с нежна, любяща прегръдка и Валдемар я целуваше по челото, преди да си тръгне. Неизменно. Отличителната марка на взаимоотношенията им. Картината би била красива, ако се изключеше едно. Истинският й баща стоеше наблизо и ги гледаше. Тези моменти причиняваха най-силна болка на Себастиан. Странна болка.