Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

– Добре, какво трябва да има в долапа? – попита Ваня, която стоеше на прага.

Себастиан не отговори и продължи да гледа снимката в ръката си. Те стояха на някакъв плаж и изглеждаха щастливи и влюбени. Жената беше прегърнала мъжа, който гледаше право в обектива. Мястото приличаше на Готланд или може би Оланд. Плаж от дребни камъчета някъде. Лято не много отдавна. Себастиан внимателно остави снимката. Хрумна му мисъл.

Слаба и неясна.

Мимолетна.

Той отново взе фотографията.

– Попитах какво би трябвало да има в долапа?

Ваня започваше да се ядосва. Себастиан реши да забрави за снимката. Той се изправи и я погледна.

– Храна.

Ваня слезе долу, а Себастиан методично огледа горния етаж. Имаше още три стаи. Едната, изглежда, беше кабинет, с принтер и фотокопирна машина. Той предположи, че Били е взел компютъра. Библиотеката до едната стена съдържаше всичко от трилърите на Том Кланси до готварски книги, до една старателно подредени. Себастиан не намери онова, което търсеше, и се върна в малката дневна. Пътьом надникна в банята, която явно беше ремонтирана наскоро. Бяла, чиста, с плочки от пода до тавана, с душ и вана. Сравнително голяма, каквито харесват модерните двойки. Но не беше онова, което търсеше Себастиан. Дрешникът би подхождал за целта, но не се заключваше отвън.

Той слезе долу. Кухнята беше в задната част на къщата и оттам се излизаше в голям вътрешен двор с красиво подредена градина. Кухнята беше светла и чиста като банята, проветрива и приятна, с бели вратички на шкафовете и работни плотове от черен гранит. В средата имаше барплот с две високи столчета. На сушилника стояха няколко чинии, но иначе беше изумително чисто и подредено. Себастиан се готвеше да отиде в трапезарията, когато Ваня го повика.

– Себастиан! – Гласът й се чу някъде отдалеч. – Себастиан!

– Какво има?

– Килерът!

Стълбите на килера бяха до външната врата и на Себастиан му отне известно време, докато ги намери. Тъмни, тесни стъпала, водещи надолу в сумрак. Въпреки че семейство Гранлунд бяха сложили няколко плаката с модерно изкуство, беше ясно, че тази част на къщата не е била приоритет. Тук нямаше ярки цветове и идеално обзавеждане. Миришеше малко на мазе, но това беше за предпочитане пред сладникавия мирис в останалата част на къщата. Помещението долу явно някога е било стая за любими занимания, но сега се използваше главно за склад. Таванът беше нисък и Себастиан трябваше да се наведе под тръбите за горещата вода. Прозорецът високо на едната стена осигуряваше малко светлина и в ъгъла имаше обикновен лампион. Ваня стоеше пред вратата на протрит стар долап. На лицето й бе изписано предизвикателно изражение. Жълтата светлина от лампата зад нея позлатяваше косата й. Тя посочи вратата. В ключалката беше пъхнат обикновен ключ.

– Виж! Това ли търсиш?

– Отвори ли го?

– Не. Помислих, че ти ще искаш да го направиш. – Тя се отмести встрани, за да пусне Себастиан да мине. – И се надявам да ми обясниш какво правим тук.

Той погледна вратата и после Ваня.

– Искрено се надявам, че греша.

– Не се надяваш.

Себастиан не отговори, протегна ръка и натисна дръжката. Вратата беше заключена. С едната си ръка той превъртя ключа. Отново натисна дръжката и вратата се отвори. Светлината от лампата зад тях не стигаше много далеч, но беше достатъчна, за да се различат очертанията на предметите на пода. Себастиан почувства, че тялото му се вцепени. Пръстите му потърсиха пипнешком електрическия ключ за осветлението, който той знаеше, че трябва да е някъде на стената до вратата. Намери го и бялата светлина от голямата крушка превърна във факт нарастващото му безпокойство.

Идеално наредени.

Безалкохолна напитка.

Пакет бисквити „Мари“.

Два банана.

Шоколад.

Празно шише от хлор.

Той беше. Наистина беше той.

Хинде.

Те се бяха върнали в Стаята. Ваня закачаше снимките, които бяха направили в дома на семейство Гранлунд. Себастиан не спираше да крачи напред и назад. Беше неспокоен. Напрегнат. И през ум не му беше минавало, че Хинде ще е едно от всички неща, които можеше да се върнат да го преследват.

– Нашият човек е информиран за метода на действие на Хинде и има само един начин да го е научил – каза той, когато останалите седнаха.

– От твоите книги ли? – попита Урсула. Това беше и първата мисъл на Ваня, когато Себастиан обсъди с нея теорията си в колата, докато се връщаха от Тумба.

Без да спира да крачи, той отговори на Урсула по същия начин, по който беше отговорил и на Ваня.