Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

– Е, не можеш да имаш всичко.

Той провеси ръка през отворения прозорец. Прямотата й му харесваше. Правеше я реална. Жива. Силна.

Беше я наблюдавал от разстояние толкова дълго, че тавата му се замая сега, когато бе толкова близо до нея. Не си спомняше кога за последен път се е чувствал толкова доволен и спокоен. Колкото и ядосана да беше Ваня, искаше му се пътуването да продължи вечно. Дори уличното движение в Стокхолм изглеждаше в съзвучие за известно време. Когато стигнаха до островите Есинге, Ваня не се сдържа.

– Ти мазохист ли си?

Себастиан се стресна и се изтръгна от бляновете си. Обърна се към нея, без да разбира въпроса.

– Какво... Не.

– Тогава защо се върна? – Очите й блестяха от гняв. – Защо настояваш да бъдеш някъде, където никой не те харесва?

– Били ме харесва.

– Не те мрази открито.

– Същата тъпотия, само че казана иначе. – Себастиан си позволи да се усмихне. Наистина ли Ваня смяташе, че действията му се диктуват от хорското мнение?

– Толкова ли си свикнал да те мразят, че си доволен от хора, които те понасят?

– Вероятно.

– Ако не беше такъв гадняр, може би щях да те съжалявам.

– Благодаря. – Той я погледна признателно и видя, че това я вбеси още повече. Чувстваше се странно да е толкова близо до нея и да е единственият, който има пълна и точна представа за ситуацията.

Толкова много неща искаше да знае за нея. Какво сънува? Какво си мисли, когато седи до масата за закуска сутрин? За какво се смее с мъжа, за когото мисли, че е неин баща? Щеше ли някога да се сближи толкова много с нея и да я опознае по този начин?

– Престани – гневно каза Ваня, докато Себастиан я гледаше изпитателно.

– Какво?

– Да ме гледаш така!

– Как?

– Така. Както го правиш в момента. Дори не искам да се запитам за какво мислиш.

– Никога няма да отгатнеш...

Тя го погледна възмутено.

Себастиан се втренчи напред. Ваня несъзнателно се бе доближила до истината и я бе побутнала, без да знае и да мисли. Той искаше да продължи да докосва невъзможното. Мисълта беше трудна, а думите – още повече.

– Ако ти и аз се бяхме срещнали при други... – Себастиан млъкна и започна отново. – В друг период от живота ни. Искам да кажа, че за всичко има причина и...

– Себастиан? – прекъсна го Ваня.

– Да?

– Млъкни, по дяволите.

Той млъкна.

Тя настъпи газта.

До края на пътуването никой не пророни нито дума.

„Толенсвег“ № 19 беше една от множеството добре поддържани, очарователни къщи в жилищните райони близо до Стокхолм. Себастиан забеляза, че в градината са вложени много часове на всеотдайност и обич, но иначе тук нямаше нищо необичайно. Единствено яркожълтият знак на външната врата издаваше факта, че тук е станала трагедия: МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕ. ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО. Ваня тръгна нагоре по стълбите и отключи вратата. Себастиан не бързаше толкова и спря на старателно изметената пътека да огледа къщата. Два етажа. Покрив с червени керемиди. Рамки на прозорците в жълто и бяло. Чисто и подредено, със завеси на прозорците и цветя в бели саксии. Само допреди няколко дни тук беше живяла двойка с мечти и стремежи. Може би не бяха искали да се открояват, но със сигурност бяха искали да живеят.

Ваня отвори вратата и погледна Себастиан.

– Идваш ли?

– Разбира се. – Той отиде при нея и двамата влязоха вътре. Беше потискащо топло и задушно, усещаше се сладникава миризма на метал. Себастиан си помисли, че жертвата сигурно е кървяла обилно, след като мирисът още се усещаше. – Къде е спалнята?

– Жената е убита на горния етаж. Какво търсим?

– Искам да видя първо спалнята.

Ваня кимна раздразнено и тръгна.

– Тук горе е.

Те се качиха по стълбите мълчаливо. Винаги беше така. Смъртта караше хората да шепнат и забавяше нещата. Стигнаха до спалнята и спряха на прага. Стаята беше облепена с красиви жълти релефни тапети с успокояващ мотив. Завесите бяха дръпнати. Завивките бяха махнати, но големите тъмни петна върху двойния дюшек говореха красноречиво. Себастиан бавно влезе и се огледа наоколо.

– Какво сме пропуснали? – нетърпеливо попита Ваня.

– Малка стая, килер или долап – отговори Себастиан, наведе се и надникна под леглото.

Ваня го погледна уморено и посочи бялата плъзгаща се врата в другия край на спалнята.

– Там има дрешник.

Той поклати глава, без дори да го поглежда.

– Трябва да се заключва отвън. – Себастиан остана на мястото си и отново огледа стаята. На нощното шкафче имаше няколко книги с меки корици, а пред тях – черно-бяла фотография на усмихната двойка в сребриста рамка. Върху стъклото бяха разплискани капки кръв. Рикард и Катарина Гранлунд. Себастиан я позна от снимката на таблото в управлението. Той взе фотографията.