Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Себастиан го погледна разочаровано.

– Аз пък мога да си го позволя. Ще работя безплатно. Като последния път. Сериозно, Торкел, ако не ме искаш, ще трябва да измислиш нещо по-добро от това, че ще съсипя финансите ти.

– Себастиан...

– Дай ми поне да прегледам случая. Няма да навреди. Нали с това се занимавам, по дяволите!

Торкел стоеше и мълчеше. Каквото и да кажеше, Себастиан нямаше намерение да слуша.

– Добре, екипът беше малко стресиран от присъствието ти миналия път, но би било професионална грешка, ако не ме включиш, щом издирваш сериен убиец.

Торкел се обърна, извади картата си и я прокара през четящото устройство. Вратата изщрака и се отключи. Той я дръпна и я отвори. Себастиан очевидно прие това като знак, че разговорът е приключил, и смени тактиката.

– Опитвам се да подредя живота си, Торкел. Наистина се старая, но ми трябва работа.

Торкел се замисли. Не беше смаян от твърдението на Себастиан, че се опитва да поеме контрол върху живота си. Но той беше казал същото и във Вестерос. Включването му в екипа тогава не бе променило нищо, доколкото виждаше Торкел. Предишната му забележка обаче... Може би наистина щеше да бъде сериозна грешка в професионалната му преценка, ако не използва експертните познания и опита на Себастиан. Особено като се има предвид човекът, когото убиецът имитираше. Три жени бяха мъртви. Всички от екипа бяха убедени, че ще има още. Не бяха по-близо до арест, отколкото преди един месец. Не беше ли длъжен да направи всичко възможно, за да спре убийствата? Торкел отново се обърна към Себастиан.

– Ще те пусна. През тази врата. Не в разследването.

– И какво ще трябва да направя, когато мина през тази врата?

– Първо ще говоря с екипа.

– За мен ли?

– Да.

– Какво ще направиш? Ще гласувате ли?

– Да.

Себастиан срещна сериозния поглед на Торкел и осъзна, че бившият му колега не се шегува. Той кимна. Едно по едно. След като бе стигнал дотук, щеше да е необходимо много повече, за да се отърват от него.

Торкел се върна в Стаята. Другите седяха на местата си. Чашите за кафе бяха пълни, включително неговата.

– Взех кафе и за теб. Не бях сигурна дали искаш сметана – обади се Урсула, когато той издърпа стола си и седна, сякаш прочете мислите му.

– Благодаря. – Торкел й се усмихна. Тя също му се усмихна. Той предпочете да изтълкува усмивката й като нещо повече от любезност между колеги. И това за пореден път го накара да се запита дали нежеланието й да приемат Себастиан не се основава на чист егоизъм.

– Току-що обяснявах, че имаме първоначален резултат от пробата ДНК на Карл Волстрьом – продължи Урсула. – Не е той.

Торкел кимна. Не беше залагал големи надежди, че извършителят е Карл Волстрьом. Би било прекалено лесно. Щяха да заловят убиеца не защото е изпратил писмо, което го е издало. Торкел отново се замисли за случая. Ако в момента между него и Урсула се случваше нещо, той нямаше намерение да го разваля, като повтори грешката си от миналия път. Във връзката им имаше правила и Урсула бе въвела седемдесет и пет процента от тях.

Само на работа.

Никога на домашен терен.

Никакви планове за бъдещето.

И той бе добавил още едно свое правило: трябва да й показва непоколебима преданост.

Първите две правила всъщност означаваха едно и също, но сега самата тя бе поела инициативата и ги бе нарушила. Беше дошла в апартамента му. Идеята беше нейна, не негова. Може би щеше да размисли и да промени и третото правило...

– Кой се обади? – поиска да знае Ваня.

Торкел се обърна към нея. Ако искаше бъдеще с Урсула, той беше убеден, че не трябва да нарушава четвъртото правило, онова, което бе добавено след Вестерос. Винаги бъди предан. Ето защо се прокашля и се наведе напред.

– Обади се Себастиан. Питам се дали да го включим в разследването.

Реакцията беше горе-долу каквато очакваше. Урсула и Ваня се спогледаха с изражения, които ясно показваха какво мислят за предложението и за Себастиан. Били се облегна назад на стола си. На устните му заигра тънка усмивка.

– Наясно съм с мнението на Урсула и Ваня по въпроса – продължи Торкел, – но нямаше да го предложа, ако не мислех, че Себастиан може да ни помогне.

Ваня си пое дълбоко дъх и изглежда се накани да каже нещо, но Торкел я спря, като махна с ръка.

– Освен това знам, че всичко, което можем да спечелим, ако го приемем, ще изгубим от гледна точка на нарастващо раздразнение, загуба на съсредоточеност от време на време и вероятност да намалим продуктивността си. Затова този път искам всички да се съгласим дали да го включим.