Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Той отиде в стаята за гости и включи телевизора, който беше монтиран на стената срещу кревата. Тъкмо се готвеше да легне върху неоправеното легло, когато телефонът иззвъня. Себастиан се стресна от непривичния звук. Стационарният телефон. Сигурно беше Троле. За момент си помисли да го остави да звъни, но любопитството надделя. Вероятно Троле беше открил нещо. Нещо пикантно. Той отиде в кухнята. Можеше да е забавно.

– Да?

– Получи ли цветята?

Себастиан затвори очи. Не беше Троле, а женски глас. Изобщо не беше забавно.

– Кой се обажда?

– Елинор Бергквист.

– Кой? – престорено озадачено попита той. Нямаше намерение да я насърчава.

– Елинор Бергквист. Запознахме се на беседата за Юси Бьорлинг и после ти дойде в апартамента ми.

– А, да – отвърна Себастиан, сякаш току-що е успял да свърже името с лицето.

– Ти разбра коя съм, когато ти казах името си още първия път, нали?

– Какво искаш? – троснато попита той, без да се опитва да прикрие раздразнението си.

– Исках само да ти честитя имения ден. Якоб.

Себастиан не отговори. Цялото му име вероятно беше изписано на някоя страница в Уикипедия. Представи си как Елинор се е ровила в интернет, за да намери някакъв линк, повод да му се обади. Да влезе във връзка с него. Цветя на адреса му и обаждане по стационарния телефон. Още ли фигурираше името му в указателя? По-рано го имаше, но сега?

– Името ти е Якоб Себастиан Бергман, нали. – В гласа й не прозвуча абсолютно никакво колебание. Това не беше въпрос, а твърдение. Себастиан се прокле. Трябваше да я отреже в секундата, в която тя го хвана за ръката. Налагаше се да го направи сега.

– Извини ме, но току-що чуках една жена и трябва да се изкъпя.

Той остави телефона и остана до него, очаквайки го да позвъни отново, но това не се случи. После излезе от кухнята. Беше излъгал само донякъде. Не беше правил секс, но определено се нуждаеше от душ. Тъкмо се отправяше към банята, когато гласът от телевизора привлече вниманието му.

... но според полицията има знаци, че извършителят е един и същ.

Себастиан влезе в стаята. Предаваха новини. Млад репортер стоеше пред къща с прекрасна градина.

... Това е трета жена, убита в собствения си дом. Полицията моли хората да бъдат внимателни, особено...

Себастиан се втренчи в телевизора.

Когато натисна бутона и отвори вратата, водеща към фоайето, Торкел знаеше какво го очаква. Обадиха му се преди минута, докато седеше в Стаята с екипа. От рецепцията. Имал посетител. Себастиан Бергман.

Торкел обясни, че е зает и че посетителят ще трябва да чака. Рецепционистът отвърна, че Себастиан знаел, че Торкел ще каже това, и че ако Торкел не слезе веднага, Себастиан ще започне да разправя на хората във фоайето всичко, което знае за него. Всяка една подробност. Щял да започне с пиянска вечер в „Стадхотел“ в Умео с близначки. Торкел отговори, че слиза.

Това не беше неочаквано. Торкел знаеше, че Себастиан ще го потърси веднага щом новината се разчуе и пресата разнесе историята. Той отвори вратата и едва не се сблъска със Себастиан.

– Вярно ли е? Сериен убиец ли издирвате?

– Себастиан...

– Така ли е? Три пъти ли е убил? Това е изключително необичайно. Трябва да участвам.

Торкел се огледа наоколо. Не му се щеше да води този разговор на рецепцията, но и не искаше да пуска Себастиан по-навътре в сградата.

– Себастиан... – отново опита той, сякаш като повтаря името на бившия си колега, ще го успокои и с малко късмет ще го накара да забрави целта на посещението си.

– Не е необходимо да бъда част от екипа, ако това ще създаде проблеми. Включи ме като консултант. Като миналия път.

Торкел съзря малък път за бягство, тясна пролука, през която може би щеше да се измъкне.

– Не мога да го направя – твърдо заяви той. – Знаеш ли колко много ще струва? Няма да ми отпуснат допълнителен бюджет, за да те включа.

Себастиан онемя и се втренчи в Торкел, опитвайки се да разбере дали го е чул правилно.

– Нали не се опитваш сериозно да използваш безполезната си организация и пикливите си финанси като причина да ме държиш настрана? Мамка му, Торкел, със сигурност можеш да измислиш нещо по-добро.

Торкел осъзна, че може или поне би трябвало да може. Сега обаче бе тръгнал по този път и смяташе да продължи малко по-нататък, макар да беше убеден, че ще стигне до задънена улица.

– Мисли каквото искаш, но това е истината. – Този път гласът му не беше толкова твърд. – Не мога да си позволя да те взема.