Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Ритуалът. Трябваше да изпълни ритуала.

Придържайки се към установената практика, мъжът бързо запали лампата в коридора и заключи вратата. Събу обувките си, сложи ги в шкафчето, обу чехлите си, съблече тънкото си яке и го окачи на единствената закачалка на лавицата за шапки, на която имаше само едно голямо фенерче. Когато махна каквото смяташе да махне – през зимата шала, шапката и ръкавиците, които също поставяше на лавицата, винаги в същия ред – той отвори вратата на тоалетната и запали лампата. Както винаги му стана неприятно веднага щом погледна в гъстия мрак в стаята без прозорци, преди да светне флуоресцентната тръба. Влезе вътре и провери дали фенерчето на малката лавица на една ръка разстояние работи, а после смъкна ципа си и уринира. Занесе фенерчето на умивалника, изми ръцете си, върна фенерчето на мястото му и излезе от тоалетната, оставяйки вратата отворена. Запали голямата лампа в дневната, докато завиваше наляво към кухнята, и щракна лампите над печката и на тавана. В кухнята трябваше да провери две фенерчета. И те работеха. Остана само спалнята. Лампата на тавана, лампата на нощното шкафче и фенерчето.

Всички лампи бяха запалени. Не че това беше необходимо. През всеки прозорец в апартамента струеше слънчева светлина. Нямаше нищо, което да я спре или да намали ефекта й. Нямаше външни щори и завеси отвътре. Първото, което направи високият мъж, когато се нанесе тук, беше да махне всички щори. Не, днес не беше необходимо електрическо осветление, но това беше част от ритуала. Ако го правиш дори когато не е необходимо, няма да се тревожиш, че ще забравиш, когато е важно.

Веднъж, преди много години, имаше повреда в електрическото захранване в квартала, където живееше той. Всичко потъна в мрак, не само апартаментът му, но и навсякъде. Тъмно като в рог. Мъжът бързо беше намерил най-близкото фенерче, но или батериите бяха изтощени, или крушката беше изгоряла. Отдавна не го беше проверявал. Това беше преди ритуала. Паниката, парализиращият страх, който го обзе, го накара да повърне и после лежа неподвижно на пода няколко часа, докато отстраниха повредата.

Той обичаше лятото. Не непременно жегата, а светлината. Най-хубавото време беше в средата на сезона, но мъжът обичаше светлината, не празниците. Мразеше празниците. Особено лятното слънцестоене.

Една вечер на един такъв празник на лятото той за пръв път забеляза, че нещо не е наред.

Че тя не е като всички останали.

Той беше три-четиригодишен. Всичките се бяха качили в колата и отидоха на голямата поляна край езерото. Лятното дърво [1] Празник на лятното слънцестоене (съответства на Еньовден в България), плодородието и новия живот, когато се издига покрито с цветя и венци „лятно дърво“ или прът, фалически символ на плодовитостта. Хората танцуват около дървото и пеят народни песни, обикновено със сексуален нюанс. Празникът е важна част от културата на скандинавските страни, а празненствата свързани с него, са съизмерими с посрещането на Коледа. – Б. пр. вече беше там, когато пристигнаха. Имаше много хора и те се настаниха доста далеч от центъра на празненствата с одеялата си и кошницата за пикник. От време на време ветрецът довяваше откъси от народна музика, докато седяха със сандвичи, торта с ягоди и бяло вино за мама и татко. Танците започнаха в три часа. Образуваха се четири-пет кръга от хора. Той обичаше да танцува. Някои от традиционните танци бяха много забавни. Това вероятно беше започнало по-рано, но не си спомняше точно кога. Първият път беше там. На празника на лятното слънцестоене. На слънцето в най-вътрешния кръг. Когато тя танцуваше с него. Малката й ръка в неговата. Той си спомняше, че беше щастлив и я гледаше с уважение от долу нагоре. Тя беше вперила поглед право напред в далечината, докато танцуваше. Мислите й не бяха там. Не пееше. Не се усмихваше. Тялото й извършваше движенията на танца сякаш насън. Без абсолютно никакво чувство. Безразлично. Той си спомняше, че малко се уплаши и я дръпна за ръката. Тя го погледна и се усмихна, но усмивката не стигна до очите й. Беше машинална, заучено поведение, за да го увери, че всичко е така, както трябва да бъде. Но не беше. Нито тогава, нито оттогава.

Мама не се чувства много добре в момента . Това му казваше, когато не му позволяваше да се покатери на коленете й или когато тя лежеше през деня и завесите на спалнята бяха дръпнати. Когато седеше на пода с брадичка, подпряна на коленете, и баща му бе дошъл да го вземе от детската градина, защото тя не беше отишла. Това казваше, когато не можеше да приготви нищо за ядене в дните, в които той беше у дома с нея, или преди да затвори вратата, оставяйки го сам няколко часа.