Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Ваня обаче внесе лъч светлина и смисъл в съществуването му и той беше събрал смелост да направи първите стъпки към промяната. Ако Троле си свършеше добре работата, Себастиан щеше да съумее да вкара клин между Валдемар и дъщеря му. Единственият въпрос беше какво ще прави след това. Ако успее да преобърне наопаки света на Ваня, не трябва ли да бъде до нея, за да я хване, докато пада? Щеше да е още по-добре, ако е част от ежедневния й живот, преди да я порази бедствието. Може би необичана част, но все пак достатъчно близък човек, който да има достъп до нея по абсолютно естествен начин, когато тя се нуждае от това.

Себастиан всъщност можеше да извлече двойна полза от тази стратегия.

Да стане част от ежедневния й живот. Ежедневният й живот беше „Риксморд“. „Риксморд“ беше бившето работно място на Себастиан. Мястото, на което някога той чувстваше, че принадлежи, и където прилагаше експертните си познания. Където имаше принос. Работеше. Имаше живот.

Създай си живот, преди да станеш част от живот.

Той взе решение.

Щеше да бъде близо до Ваня и отново да има живот.

Погледна за последен път към тъмната витрина на магазина, а после се обърна и се върна по пътя, по който беше дошъл.

Торкел спря на мястото си в подземния паркинг под Главното управление на полицията, изключи двигателя и слезе от колата. Климатикът на аудито беше поддържал температурата на приятните седемнайсет градуса и Торкел се чувстваше отпочинал и освежен, когато заключи колата и тръгна към асансьора, въпреки че беше спал само няколко часа. Опитваше се да не мисли много за изминалата нощ. Да не си внушава фалшиви надежди. Лежейки в леглото след това, той осъзна колко много му е липсвала Урсула. За момент му хрумна да се прокрадне по-близо и да я задържи, но не посмя. Знаеше, че тя не иска това. Снощи обаче Урсула беше по-близо до него от преди. Те бяха в апартамента му. Тя се беше върнала. Беше избрала него. Не изцяло, но все пак.

Вероятно не беше способна да изгуби някого напълно.

А и той беше достатъчно зрял, за да може да го преживее.

Беше си тръгнала, когато Торкел се събуди сутринта. Не я беше чул кога е излязла. Но какво очакваше? В края на краищата, това си беше Урсула.

Торкел влезе в рецепцията, кимна на униформения полицай, който му даде сутрешните вестници, и извади електронната карта-ключ за вътрешната врата. Преди обаче да има време да я използва, той чу:

– Добро утро.

Първата му мисъл, когато се обърна, беше, че го е поздравил бездомен скитник, но след секунда позна посетителя. Себастиан стана от канапето в отсрещния край на рецепцията и тръгна по каменния под към него.

– Себастиан! Какво правиш тук? – Торкел сдържа импулсивното си желание да го прегърне и протегна ръка. Себастиан я стисна.

– Дойдох да те видя. Не се обадих предварително, но вероятно ще можеш да ми отделиш пет минути?

Това беше абсолютно типично за Себастиан. Да се появи изневиделица. Когато на него му е удобно, без да се съобразява с другите. След като заедно решиха случая във Вестерос през април, той отново беше изчезнал. Не беше показал никакво желание да възобнови приятелството, което тлееше като жарава толкова много години. Торкел му беше дал възможност, но Себастиан умело отклоняваше всеки опит за по-близък контакт.

Сега Торкел си помисли да го отпрати. От опит знаеше, че внезапната поява на Себастиан не може да е добра новина. Въпреки това кимна, прокара картата през четящото устройство и пусна Себастиан в „Риксморд“.

– Изглеждаш уморен – отбеляза Торкел, когато се качиха в асансьора.

– Наистина съм уморен.

– Отдавна ли чакаш?

– От час и нещо.

Торкел погледна часовника си. Седем без десет.

– Рано си станал.

– Не съм си лягал.

– Да питам ли къде си бил?

– И аз не искам да знам къде съм бил.

Те се умълчаха. Анонимен женски глас ги информира, че са стигнали до четвъртия етаж, и вратите се отвориха. Себастиан слезе пръв и двамата тръгнаха по коридора.

– Какво правиш напоследък? – попита Торкел с безразличен тон, докато вървяха към кабинета му. Себастиан беше смаян от любезното посрещане.

– Ами нали знаеш – обичайното.

– С други думи, нищо.

Себастиан не отговори. Торкел му направи знак да влезе в кабинета. Остави вратата отворена, съблече сакото си и го закачи. Себастиан се настани на двуместното канапе.

– Кафе? – попита Торкел, седна зад бюрото си и леко бутна мишката, за да събуди компютъра от енергоспестяващия режим.